Any Given Sunday

Преди няколко години анонсите за мачовете за Шампионската лига по телевизията вървяха със страхотни кадри от голове, спасявания, сблъсъци и моменти на триумф и страдание. Зад кадър вървеше глас, който обясняваше какво е футболът. И всеки път като чуех тези думи, последното нещо, което исках, е да седна и да гледам футбол спокойно с бира и семки пред мен. Желанието ми преди всичко беше да изляза на терена и да оставя сърцето си там. Да овършея всеки чим трева и да дам гръб на всеки съотборник, за да спечеля победата. Тогава футболът се превръщаше в повече от спорт. Той бе самият живот.

Този глас принадлежеше на Ал Пачино. А филмът, откъдето е взет, е вече добре познат на българската публика – „Всяка една неделя“ от 1999 г. на режисьора Оливър Стоун. Превърнал се в класика, той не спира да бъде актуален в която и да е точка от времето. Оливър Стоун има тази способност да прехвърля времето и пространството и да оставя следи, които да дават насоки десетилетия напред. Както е тръгнало, описваното в тази история няма да става по-малко важно или да се обезмисля около нас. А тъкмо напротив – все повече ще говорим за тези неща и за основите, които сякаш изчезват, паднали в жертва на нещо друго. Филмът разказва, разбира се, за един друг футбол – американският – който остава в максимална степен неразбираем за европейската аудитория. Но историята е много по-голяма от конкретния спорт и в пълна степен можем да си я повтаряме за всеки колективен спорт. И не само.

В тези дни, когато светът е футбол, ние се връщаме към тази история, защото тя може да ни разкаже много. Световното първенство е в разгара си, груповата фаза отмина, видяхме и красивата, и грозната страна на футбола. И докато най-коментираните моменти до този момент остават спиращото дъха изпълнение с глава на Ван Перси срещу Испания и смразяващото кръвта повторение на кошмара Луис Суарез, започва да става пределно ясно на всички, че нещо в самото естество на спорта куца и не се получава. Какво обаче е то? Защо Испания си отиде безславно от шампионата, като в състава й има звезди, оценени на близо един милиард евро? Защо Италия не можа да се класира напред, като беше сочена поне за скрит фаворит? Защо Англия дори не можа да премине груповата фаза и да си отпадне на четвъртфинал, както си му е редът, за да се спазват традициите? Защо Аржентина без Меси се лута безцелно по терена и всички разчитат той да вкара повече голове, отколкото разпасаната защита може да понесе? Мисля, че има повече от един отговор на тези въпроси, но един е ясно определим. И той се забелязва в „малките“ отбори на това първенство.

 Трейлърът на Any Given Sunday, 1999

„Във всяка една неделя отборът ти може да победи или да загуби.“ Това е житейското мото на стария собственик на отбора по американски футбол „Маями Шаркс“, което е предал на своя треньор. И да, това е наистина така. Някога славният отбор сега преживява трудни времена и е на път дори да не се класира за плейофите на шампионата. С контузията на титулярния куотърбек идва шанса на един млад играч, който досега е седял на скамейката във всички срещи, за да гледа отблизо големия футбол. Очаквано, така започва една голяма кариера.

„С голямата сила идва и голямата отговорност“ – бе казал в един друг филм чичото на Спайдърмен. А отговорността е тежко бреме за носене. Понякога твърде тежко. Защото тя означава да бъдеш лидер, да бъдеш пример, да бъдеш някой, когото другите да искат да следват. И да внимаваш. Защото със славата идва и изкушението на възгордяването. Когато човек започва да мисли себе си за по-голям от другите и да забрави, че без отбора си, без хората около себе си, без близките си той е нищо. Тук някъде започваме да усещаме проблемите на футбола. Дали покрай гениалните неколцина не сме започнали и ние да забравяме, че около всеки от тях има по още десет човека, от които зависи играта да бъде толкова велика? Дали и ние не допринасяме за това с култовете, които изграждаме? Както видяхме, един Иниеста не прави Испания. Един Меси не прави Аржентина. Един Неймар не прави Бразилия. Един Балотели не прави Италия. А Суарез сам си направи, каквото си направи – 4 месеца извън терените, девет мача на националния отбор и провал на кариерата… Какво липсва във всичко това?

Във филма има два вида конфликти, които водят след себе си голямата драма. И двата се въртят около едно и също – екипната игра. „Футболът е проста игра“, бе казал Гари Линекер преди много време. Наистина е проста игра. Когато играят всичките единайсетима заедно. Когато знаят, че от всеки един друг зависи изхода на мача и победата. Когато играеш, за да помагаш на останалите. Когато си лидер, който води с пример. Когато разчиташ на другите и те знаят, че могат да разчитат на теб. Това е спорт, който е като живота. Можеш да си единак и да си гениален. Можеш да направиш велико откритие. Можеш да си много успешен в бизнеса. Можеш да си най-добрия в областта си. Но ако не осъзнаваме приноса на всички други, които „играят“ заедно с нас, неминуемо се проваляме. Това е единият конфликт във филма. Умението на отбори като Коста Рика, Мексико, Чили, Белгия да се обединят и да играят заедно – това носи успех, симпатии и дава на футбола онази красота, която започваме да забравяме. Красотата, която Ливърпул носеше в последния сезон – да играеш заедно и да играеш за другите. Тази красота е вътрешна, тя идва от сърцето и се вижда във всяка сфера на живота ни.

Но за да играеш в отбор, най-важното нещо, което се изисква е доверие. Пълно и безусловно. Няма да забравя, когато посетихме с жена ми стадиона на Ливърпул, показаха ни съблекалнята на отбора. Тя представлява една доста малка стая, където преди мач се събират трийсетина души и изграждат колектив. Всеки един е важен и няма статус над останалите. Най-важното – в съблекалнята няма индивидуални шкафчета. Всеки оставя личните си неща по пейките и после си ги намира там. Причината? Ако нямат доверие помежду си за личните неща, как можем да очакваме да имат доверие помежду си на терена? И това мислене се изгражда поколение след поколение.

Това е най-добрият момент да чуем отново думите на тази реч на Ал Пачино. Естествено, те идват в мига, когато отборът излиза на полувремето на най-важния си мач, решителната битка за плейофите, когато всичко изглежда загубено по редица причини. И започва с думите „Всъщност не знам какво да ви кажа.“ Сякаш всичко вече е казано… Дали? Изслушайте я, а по-долу е преводът на текста.

 „Не знам какво да ви кажа. Остават 3 минути до най-голямата битка в професионалната ни кариера. Днес е решителният ден. Или ще станем отново отбор, или ще ни смачкат. Ще ни смачкат сантиметър по сантиметър, мач по мач. В момента сме в Ада, господа. Повярвайте ми. И можем да си останем там и да се оставим да ни бият или можем с бой да си пробием път към слънцето. Можем да се измъкнем от Ада сантиметър по сантиметър.
Аз не мога да го свърша вместо вас. Вече съм прекалено стар.
Когато се огледам и видя младите ви лица, си мисля, че направих всички възможни грешни избори в живота. Не знам дали ще ми повярвате, но пропилях всичките си пари. Прогоних всички, които някога са ме обичали. Напоследък дори не понасям лицето, което ме гледа от огледалото. Когато човек остарее, той губи някои неща. Това е част от живота.
Но ние разбираме това, чак когато започнем да ги губим. Накрая разбираш, че животът е игра на сантиметрите. Също като футболът. Защото и в двете игри – и в живота, и във футбола, имаш ужасно малка възможност да грешиш. Една стъпка в грешната посока и всичко отива на вятъра. Една секунда закъснение и изпускаш момента.
Сантиметрите, които ни трябват, са навсякъде около нас. Те са във всяка малка възможност, във всяка минута и секунда. Целта на нашия отбор е да се бори за сантиметъра. Трябва да разкъсаме себе си и всички около нас в името на този сантиметър. Ние се борим за него със зъби и нокти, защото знаем, че когато съберем всички спечелени сантиметри, те ще определят границата между победата и поражението! Между живота и смъртта!Във всяка битка този, който е готов да умре, ще спечели сантиметъра. И ако аз продължавам да живея, това е, защото не съм се отказал да се боря до смърт за сантиметъра. Защото това е животът! Сантиметрите, наредени пред теб! Не аз мога да ви накарам да победите!
Погледнете човека до вас! Погледнете го в очите! Ще видите очите на човек, който ще се бори заедно с вас! Ще видите очите на човек, който ще се пожертва за отбора, защото знае, че когато се наложи, ще направите същото и за него!
Това означава отбор, господа! Сега от нас зависи дали отново ще станем отбор или всеки от нас ще умре сам. Това е футболът, момчета. Това е всичко. И така... какво ще направите?“

Ето го моят отговор на горните въпроси. Забравеното някогашно усещане за отбор, за игра, за чест, за победа, за друг вид величие… Това е вторият конфликт във филма – комерсиализацията на спорта и налагането на звезди, които да носят печалби и определят политиката на отборите. Треньорът на „Маями Шаркс“ е сякаш последният мохикан от старата школа на преклонението пред играта, отбора и заедността. И не е готов да жертва себе си и принципите си заради това. Готов е да променя останалите обаче. И го може. Готов е и да плати цената за това, макар да знае, че тя е доста висока.

Защото знае, че на терена е като в живота.

Вие какво ще направите?

„Всяка една неделя“ е велик филм. Не само защото прихваща мащабни проблематики, които са

валидни и днес. Не само защото предлага един разрез на американското общество и носи след себе си въпроси и решения. Не само заради участието на звездите си Ал Пачино, Камерън Диас, Джейми Фокс, Денис Куейд. Не само заради режисьора си Оливър Стоун. А защото усеща онова нещо, за което говори, усеща тъканта на живота и на обществото и ги пресъздава с игра, постановка, музика, за да влезе под кожата ни и да ни променя. Това прави голямото кино.

Песента на Джейми Фокс, който не само прави 

своя пробив в голямото кино, но и изпълнява 

оригиналния саундтрак. Музиката допринася 

изключително много за усещането на филма. 

Във всяко отношение той е обмислен 

и добре поднесен.