Обществото на мъртвите поети

КАКЪВ Е ТВОЯТ СТИХ?

Посвещавам на моя o, captain, my captain

от ученическите години

Здравко Бешенджиев

който ни научи да задаваме въпроси,

да обичаме културата,

да пазим народния дух

и да бъдем човеци.

ЗА ВРЕМЕТО като помисля — с цялата му ретроспекция,

за този днешен ден като помисля

        и за епохите, които почват отсега нататък!

Разбрал ли си, че ти самият няма как да продължиш?

Боиш ли се от тези земни бръмбари?

Страхуваш ли се от това,

        че бъдещето може би за теб ще бъде нищо?

Нищо ли е този днешен ден?

        И нищо ли е миналото, безначалното?

Ако е бъдещето нищо, то и двете с положителност са нищо.

***

(Виждам тоя, който вдига къща, дето ще му служи

        няколко години или пък седемдесет-осемдесет най-много,

виждам тоя, който вдига къща, дето ще му служи повече.)

***

И аз сънувам, че намерение и същност на познатия живот,

преходния, е да даде подобие

        на непознатия живот, на непреходния.

***

Кълна се, според мене

        няма друго в този свят, освен безсмъртие!

Измислените схеми го доказват,

        плувналата небулоза го доказва,

кохезията го доказва и всяка подготовка го доказва,

        тъждественостите доказват го, животът го доказва.

Из „За времето като помисля“, Уолт Уитман, превод Владимир Свинтила (цялото произведение тук)

Не сте ли се питали кой ни е дал усещането за музиката, погледът към красотата, чувството за поезията? Или откъде идва романтиката в написаното слово? С какво добрият текст грабва повечето от нас от самото начало и ни оставя често без дъх, докато не затворим и последната страница? Кое е онова, което ни издига над ежедневното, над обикновеното, когато четем стих? Искам да изпратя 2014 г. с този въпрос, защото смятам, че отговорът му отеква в живота на всеки един от нас!

“Цели армии учени глави мерят поезията на кантар,” оплаква се един учител по литература. Изправени пред магията на текста обаче, “ние трябва да се научим да мислим сами и да се наслаждаваме на езика. Ние не четем и пишем поезия, защото е хубава, а защото сме човешки същества. Човекът е изпълнен със страсти и чувства. Поезията, красотата, романтиката, любовта – заради тях си струва да живее човек.” (вж. тук)

Позволете ми да цитирам учебника „Как да разбираме поезията“ от д-р Дж. Еванс Притчърд:

"За да разбираме напълно поезията, най-напред трябва да се влеем в ритъма, римата и метафорите. После си задайте два въпроса. Първо: Доколко умело е предадена основната тема на стихотворението? И второ: Доколко значителна е тази основна тема? Първият отговор определя степента на съвършенство на стихотворението. Вторият определя неговата значимост. И когато един път сте си отговорили на тези въпроси, определянето на величината на едно стихотворение става относително лесно. Ако нанесем точките за перфектност на стихотворението върху абсцисата на една координатна система, а точките за значимост разположим върху ординатата и после пресметнем общата площ на стихотворението, ще имаме в резултат величината му. Един сонет от Байрън може да получи голям брой точки по ординатата, но само среден брой по абсцисата. От друга страна, един Шекспиров сонет би могъл да получи голям брой точки и по ординатата, и по абсцисата, резултатът от което е голяма обща площ, което ни издава, че стихотворението е наистина велико. Докато разглеждате стихотворенията в този учебник, ползвайте този метод за класификация. Колкото повече расте способността ви да оценявате стихотворения по този начин, толкова повече ще расте Вашата наслада и разбиране на поезията."

– Боклук – рязко обобщава това учителят Кийтинг. – Това мисля за г-н Дж. Еванс Притчърд. Ние не прокарваме тръби. Ние говорим за поезия. Сега искам от Вас да откъснете тази страница.

Тук трябва да кажем, че за щастие учебникът на г-н Дж. Еванс Притчърд е измислен, но за нещастие има множество други подобни, дори у нас. Също така, за нещастие учителят Кийтинг е измислен, но за щастие все още се намират такива, макар и все по-малко у нас. Защото докато всяко дете не схване, че тези неща не се поддават на описание, на научно изследване, на академично систематизиране, няма да имаме усещането за истинското изкуство. Трябва да ги почувстваме със сърцето си и с духа си. Този дух, който е във връзка с Духа на живия Бог. Творецът на вселената не е спрял да работи. А творенията, създадени по Негов образ и подобие, не са загубили своята способност да създават красота. “...че съществуваш и че си различен, че те има и можеш да дадеш на този свят свой собствен стих,” казва още поетът Уитман.  

Какъв ще бъде твоят стих?

В един познат и красив филм за растежа, за приятелството, за неконформизма, за сблъсъка на традицията с иноваторството, силно напомнящ нашенския “Вчера” на Иван Андонов от 1986 г., режисьорът Питър Уиър разказва и за тръпката от четенето, и за магията на поезията, и за онова различно усещане на непреходност, което неизбежно идва при срещата ни с литературата. А с актьорски състав като Робин Уилямс (в ролята на учителя по литература Кийтинг) и още съвсем младия Итън Хоук (като Тод Андерсън, един от учениците), Обществото на мъртвите поети е филм, който не може да не те развълнува, предизвика и запали да потърсиш чувството отвъд физическата реалност, връзката с Твореца. Защото само в тази връзка може всичко да придобие онези така нужни смисъл и завършеност, които липсват на мнозина герои във филма. Те се лутат в опитите си да чуят шепота на своите предшественици, завета на някогашното Общество. Блъскат се в стената на закостенелостта на образованието. Правят отчаяни опити да надскочат себе си – и често успяват. Други се провалят и остават в собствената си незначителност. А тази връзка с Бога е открита и лесно достъпна и за ума, и за сърцето. Стига само да я изберем.

  

Два пътя виждам във гората.

По неутъпкания аз поех

и нищо с мен не взех.

Робърт Фрост

ЗА ВРЕМЕТО, като помисля, струва ми се, че бихме могли да обърнем повече внимание на безценните неща, отколкото на ценните. Да започнем тази вечер.

Трейлърът на филма "Обществото на мъртвите поети"

В послеслов днес отдавам дължимото на големия Робин Уилямс, който си отиде нелепо на 11 август тази година. През 2014 г. големият актьор се оказа най-търсеното нещо в Гугъл в България. Затова съм насърчен от една страна, че ние умеем да ценим качеството и доброто послание, а от друга страна се надявам да имаме занапред и приживе водачи в тази своеобразна класация, за да не е необходимо да изпитаме трагедия, преди да се заинтересуваме от нея. При всички положения, R.I.P., Robin! Четем в Библията думите на старозаветния проповедник, който казва: „По-добре е свършването на работата, отколкото започването й.“ Уилямс остави огромна следа и вдъхновение за мнозина, остави роли, които спират дъха, остави три деца. И накрая остави живота. Никога няма да мога да обясня и оправдая подобен трагичен жест, защото той отеква ужасно във вечността. Но нека той послужи като предупреждение и повод за спиране и размисъл за всеки от нас. Аз ще оставя стиха, който неговият герой Кийтинг намира от поета от 17 век Робърт Херик:

„Доброто старо време все още си лети.

И цветето, което се усмихва днес, утре ще умре.“

„Все пак благодаря Ви за участието. Защото ние сме храна за червеи, момчета.

Защото, вярвате или не, всеки един от нас в тази стая един ден ще престане да диша, ще изстине и ще умре. Елате тук и разгледайте внимателно тези лица от миналото.

Минавали сте покрай тях много пъти, но не мисля, че някога сте се заглеждали в тях.

Не са много по-различни от Вас, нали? Непобедими, точно както и Вие се чувствате. Светът е тяхната мида. Те вярват, че предназначението им е да свършат велики дела, точно както повечето от Вас. Очите им са пълни с надежда, точно както Вашите. Дали са чакали, докато е станало твърде късно, да постигнат в живота си и частица от това, на което са били способни? Защото виждате ли, господа, тези момчета сега са тор за нарцисите. Но ако се заслушате наистина добре, можете да чуете как ви шептят своя завет...“

Робин Уилямс в ролята на Джон Кийтинг

Мартин Райчинов