Преди полунощ

Преди полунощ

Sony Pictures Classics, 2013 (за филма тук)

Едно от най-близките ми семейства веднъж ми бе споделило, че тайната на успяването да се запази дълбокото чувство в една връзка в продължителен период от време са разговорите. В най-трудните моменти от брака си те са изоставяли всичко, което правят, спирали са задължения, телефони и компютри, за да започнат да говорят. Да изливат онова, което е в душата им, с идеята, че няма грешни отговори, само правилни пътища. Господ ги е благословил с красив брак и прекрасна любов за пример.

Всяка връзка обаче, започнала с надеждите на романтиката и очаквания за вечна неудържима и безбрежна любов, с времето започва да се впуска в каналите на ежедневието, баналността и актуалните грижи, които оставят романтиката на заден план. Често в този момент партньорите се чувстват изчерпани, недооценени и неспособни да продължат.

В такъв етап от живота си се намират образите във филма "Преди полунощ" (трейлър тук). Филмът е второ продължение на вече станалия класически „Преди изгрев“, като действието в тях се развива през девет години, колкото е и времето между самите продукции. Преди 18 години режисьорът Ричард Линклатер предприема първия си експеримент с младия тогава Итън Хоук и с неизвестната френска актриса Джули Делпи. Двамата се срещат в един романтичен проблясък, но любовта между тях избуява в пълна сила девет години по-късно, в продължението Преди залез.

След още девет години двамата са поставени в момент от живота си, когато се познават твърде добре и това няма да бъде отношението им от предните филми. Двамата вече дотолкова могат да завършват изреченията на другия, че дори не осъзнават до колко голяма пропаст ги е довело това. В една дълга връзка човек може да мисли, че познава мислите на другия, но да се заблуждава дълбоко за онова, което тече под повърхността.

И така постепенно приятните разговори от предните филми отстъпват на споровете. Изключително добре написани, в дълбочина и дължина, която американското кино не познава. Двамата говорят дълго, искрено… и много истинско.

Преди полунощ е твърде откровен и твърде увлекателен, за да бъде скучен, като се изправя бавно и постепенно пред онова, което всеки знае, че може да се случи – дори и най-вълнуващите връзки се уморяват пред злободневието. И всеки търси изход по своя си начин. Една от героините във филма откровено заявява, че романтиката и идеята за сродна душа може да ни побърка и по-добре да не я търсим, а да си преследваме своето щастие. Но първите два филма са изградени единствено върху тази концепция – че всеки има някого, отреден специално за него. И срещата с него е онзи момент, който преобръща живота наобратно. Преди полунощ издига с още едно ниво идеята – че една връзка, колкото и разочарования да е преживяла, колкото и товари от миналото да носи, колкото и различни стремежи да притежава – може да бъде устойчива от изгрева до залеза и в мрачните нощни часове.

Тайната?

Най-уникалното нещо в Преди полунощ е говоренето. Да направиш филм, който разчита единствено на добрия диалог е висш пилотаж, а Линклатер, Хоук и Делпи ни напомнят, че е изкуство, което трябва да се пази и цени. Това не е спор, не е обясняване, а просто разговор. Говоренето на двама души внезапно се оказва приковаващо към екрана като трилър. И в очакване нещо да се случи, разбираме, че нещо наистина се е случило.  Нещо голямо. Погледнали сме в дълбините на човешката душа и сме успели да преживеем двете страни на едно взаимоотношение по начин, който да ни накара да затаим дъх и да се чувстваме истински участници. Защото филмът не е романтичен. Но не е и неромантичен. Той е антиромантичен и ни натъжава, защото започваме да осъзнаваме, че в приказките те не заживяват щастливо до края на дните си. Филмът е силно драматичен, защото разчита на това, че зрителите ще вярват активно в тази любовна история, докато в същото време подлага тази вяра на тежки изпитания.

Но двамата имат своя шанс. Докато има комуникация, докато има общуване, има и надежда. Доказва го последната сцена на филма, на която ще ви оставим да се насладите в пълнота, без да издаваме нищо от нея.

Изключителен край на една трилогия, която представлява органичен експеримент на сътрудничество между актьори и режисьор. Успешен във всеки един аспект. В крайна сметка, това е филм, който дефинира смисъла на понятието за продължение.

Филмовият критик Филип Кемп казва: „Както и двата първи филма от трилогията, Преди полунощ е филм за говоренето. Но когато разговорите са толкова добри, увличащи и разкриващи в дълбочина характерите, никой не може да се оплаче. Тази глава на една от най-добрите любовни истории в съвременното кино надминава нашите очаквания, защото е искрена, убедителна, забавна, естествена и лична.“

Преди полунощ получава изключително топло посрещане от критиката и зрителите след премиерата си. Сниман с бюджет от едва 3 милиона долара, той успява да докаже, че кино се прави не само с пари, а и с акъл. Филмът се посреща с адмирации и само в рамките на няколко месеца пречели 12 награди – 8 за най-добър сценарий, две за най-добра екранна двойка, голямата награда на 19-тите награди на критиците и включване в Десетте най-добри филма на годината на фестивала в Бостън. Допълнителни 24 номинации увенчават усилията на екипа, сред които, разбира се, най-престижна е номинацията за Оскар за Най-добър адаптиран сценарий.

Ето как го определят критиците:

Стивън Рей казва: „Това е филм, който стига дълбоко под повърхността на чувствата ни. Ще ви накара да се замислите за любовта, за живота, за двама души, които не са реални, но за мнозина от нас са се превърнали в живи чрез тази изключителна независима продукция.“

Според Джеймс Берардинели: „Много рядко се случва големият екран да ни предоставя нещо толкова откровено и истинско. Филмът влиза по уникален начин под кожата на зрителя. Преди полунощ е измислица, но може спокойно да бъде и документален филм.“

Филмовият сайт Rotten Tomatoes го определя като вторият филм за 2013 г. с най-положителни отзиви, след Гравитация на Алфонсо Куарон, за който ще чуете в следващото предаване. Оценката на критиците в сайта е 98% положителна.

Ето какво казва критикът Пабло Виласа: „Преди полунощ е вълнуващ, защото признава, че дори и любовни истории, започнали така красиво, като тази на Джеси и Селин, се сблъскват с острите моменти на всекидневния живот. Това го прави близък до нас.“

Макар филмът да показва основно отношенията и разговорите между Джеси и Селин, една от най-вълнуващите сцени остава началният епизод, в който Джеси изпраща на летището своя син-тийнейджър Ханк обратно в Америка. Ханк е дете от първия брак на Джеси, двамата живеят на различни континенти, виждат се рядко и трудно успяват да изградят някакви искрени и близки отношения. Сцената е трогателна, защото бащата задава редица банални въпроси, опитва да дава съвети, които знае, че момчето надали ще последва, търси път към него. Момчето отговаря с едносрични отговори, с ум, който е далеч. На раздяла, в опит да подеме какъвто и да е разговор, таткото пита: „Какво е първото нещо, което ще направиш, когато се прибереш?“ Ханк само вдига рамене. Отчаян опит за близост, която няма шанс да се получи без комуникация.

Какво ще направиш сега? Обади се на най-близките си и си поговорете. За каквото и да е. В този жест има много повече любов от всички най-романтични филми на света.