Тайният живот на Уолтър Мити

Тайният живот на Уолтър Мити

от Джеймс Търбър, 18 март 1939 г.

- Пълен напред! – гласът на Командира беше като ледотрошач. Униформата му бе безупречна, а обшитата бяла шапка елегантно падаше над студеното му сиво око.

- Сър, няма да успеем. Ако питате мен, това е жесток ураган…

- …но не Ви питам, лейтенант Берг – отвърна Командира. – Включвайте допълнителните машини. Засилете мощността на макс! Минаваме през бурята!“

Бумтенето на цилиндрите се засили: пата-пата-пата-пата. Командирът се втренчи в заледяващия се преден люк. Вдигна телефона и даде поредица отчетливи заповеди.

- Превключи на заден номер 8!

- Превключи на заден номер 8! – повтори лейтенант Берг.

- Пълна тяга на глава номер 3!

- Пълна тяга на глава номер 3!

Екипажът на огромния военноморски хидроплан трескаво се суетеше в изпълнение на задълженията си.

- Старият ще ни измъкне – се повтаряше от човек на човек. – Старият не се страхува и от Ада!…

„Не толкова бързо, караш твърде бързо!“ – каза г-жа Мити. „Защо караш толкова бързо?“ „Какво?“ – сепна се Уолтър Мити. Той погледна жена си до него с искрена изненада. Тя изглеждаше брутално непозната, като чужда жена, която му се е развикала в тълпа. „Караше с близо 90 км в час“ – каза тя. „Знаеш, че мразя да вдигаш над 60. Ти караше с почти 90.“

Уолтър Мити кара до Уотърбъри в мълчание, а бученето на хидроплана SN202 в най-тежката буря, която флотът е виждал от двайсет години насам отшумяваше в далечните, тайни кътчета на съзнанието му.

„Нещо отново си напрегнат“ – обади се г-жа Мити. „Май пак имаш от онези дни. Кога най-после ще се съгласиш да отидем при д-р Реншоу.“

Уолтър Мити спря пред фризьора, където остави жена си. „Да не забравиш да си купиш онези галоши“ – каза тя, докато прибираше огледалцето в чантичката си. „Нали говорихме вече“ – продължи г-жа Мити, излизайки от колата. „Не си вече толкова млад.“ Той запали двигателя. „И защо не си носиш ръкавиците? Да не си ги загубил?“ Уолтър Мити бръкна в джоба на палтото и извади ръкавиците си. Сложи ги и я изгледа как влиза в салона. След това обърна колата, спря на червения светофар и веднага отново ги свали. „Айде, давай, човече!“ – извика му полицаят след смяната на светлините, а Мити гузно навлече отново ръкавиците и тръгна. Известно време той кара безцелно по улиците и накрая мина покрай болницата на път за паркинга.

- Докараха банкера-милионер Уелингтън Макмилан – заяви красивата медицинска сестра.

- Така ли? – каза Уолтър Мити, като бавно свали ръкавиците си. – Кой е поел случая?

- Д-р Реншоу и Д-р Бенбоу, но тук са и двама специалисти – Д-р Ремингтън от Ню Йорк и Д-р Причард-Митфорд от Лондон, който дойде специално за случая.

В края на дългия коридор се отвори една врата и оттам дойде Д-р Реншоу. Той изглеждаше объркан и измъчен.

- Здравей, Мити – каза той. – Пълен кошмар е тази история с Макмилан. А знаеш, че той е банкер-милионер и близък приятел на самия Рузвелт. Обстреоза на трахеята. Трети стадий. Трябва да го погледнеш.

- Разбира се – отвърна Мити.

В операционната докторите бяха представени тихо и набързо.

- Д-р Ремингтън, Д-р Мити. Д-р Причард-Митфорд, Д-р Мити.

- Чел съм книгата Ви за стрептотрикозата – каза Причард-Митфорд, докато стискаше ръката на колегата си. – Изключителен труд.

- Благодаря Ви – отвърна Уолтър Мити.

- Ха, Мити, не знаех, че си в Щатите – измърмори Ремингтън. – Напълно безмислено беше да ни водят двамата тук.

- Много мило – отвърна Мити.

Точно в този момент една голяма и много сложна машина, свързана с операционната маса, от която излизат множество тръби и жици, започна да издава странни звуци: пата-пата-пата-пата.

- Новият анестетизатор сдава багажа! – извика един стажант. – В целия Изток никой не знае как да го оправи!

- Замълчи, човече! – каза Мити със спокоен басов глас. Той отиде при машината, която сега вече правеше пата-пата-пийп-пата-пата-пийп. Натисна няколко копчета. – Дайте ми писалка! – каза той. Отнякъде изскочи писалка. Той извади заялата подвижна клапа на машината и вкара на нейно място писалката.

- Това ще издържи за десетина минути – каза Уолтър. – Да се заемаме с операцията. Една от сестрите прошепна нещо на Реншоу и Мити видя как докторът пребледнява.

- Започнал е кореопсис – промълви докторът. – Мити, можеш ли да поемеш? Мити го погледна, премести очи върху разтрепераната фигура на Бенбоу, който отпиваше глътка вода, след това върху печалните физиономии на двамата велики специалисти. След това каза отривисто:

- Щом желаете.

Веднага му сложиха бяла престилка, той си нагласи маската и сложи ръкавици. Сестрата му подаде лъскавото…

„Сприиии! Внимавай с буика!“ Уолтър Мити скочи върху спирачките. „Това е погрешната лента, приятелю“ – усмихна се служителят на паркинга. „Да бе, вярно“ – промълви Мити. Той започна внимателно да се измъква назад по лентата, на която пишеше „Изход“. „Оставете колата“ – каза служителят. „Аз ще я преместя.“ Мити излезе от колата и тръгна. „Ей, няма ли да ми дадеш ключовете?“ „А, да“ – каза Мити и подаде връзката на човека. Той умело изведе колата от лентата и я паркира на подходящото място.

Ужасни присмиватели са, мислеше си Уолтър Мити, докато се разхождаше по Мейн Стрийт. Мислят си, че знаят всичко. Веднъж се бе опитал да свали веригите на колата, някъде извън Ню Милфорд, и те се бяха усукали безнадеждно около оста. Трябваше да вика пътна помощ, за да му свали веригите. Дойде един младеж, нахилен до уши. Оттогава г-жа Мити винаги го караше да ходи в сервиза, за да сваля веригите си. Той си помисли, че следващия път е добре да отиде с превързана дясна ръка, така няма да му се смеят. Като ми е превързана ръката, ще видят, че няма как сам да си сваля веригите. Той пльосна обувка в кишата на тротоара. „Галоши“ – си каза сам и започна да се оглежда за магазин за обувки.

Когато отново излезе на улицата с кутията галоши под ръка, Уолтър Мити се зачуди какво бе онова друго нещо, което жена му му заръча да вземе. Два пъти му напомни, преди да тръгнат от къщата си в Уотърбъри. Той мразеше тези седмични посещения в града, защото винаги нещо оплескваше. Веро ли беше? Филтър? Гъба? Не. Паста за зъби, четка за зъби, сода, мода? Отказа се. Тя обаче щеше да помни. „Къде е онова-нещо?“ – ще пита. „Не ми казвай, че си забравил онова-нещо.“ Вестникарче мина покрай него и викаше нещо за делото Уотърбъри.

- Може би това ще освежи паметта Ви – градският прокурор извади огромен пистолет пред притихналата фигура на подсъдимата скамейка. – Виждали ли сте това преди?

Уолтър Мити взе пистолета и го разгледа внимателно.

- Това е моят Уебли-Викърс 50.80 – каза той спокойно. Залата зашумя развълнувано. Съдията призова към ред.

- Явно сте голям специалист в оръжията – тръгна спекулативно градският прокурор.

- Възразявам! – скочи адвокатът на Мити. – Вече доказахме, че обвиняемият не може да е стрелял. Доказахме, че дясната му ръка е била завързана за рамото в нощта на 14 юли. Уолтър Мити вдигна ръка и спорещите адвокати се смълчаха. Той започна с равен тон:

- Каквото и оръжие да ми дадете, можех да застрелям Грегори Фицхърст от сто метра с лявата си ръка.

В залата настана безредие. Женски писък се издигна над глъчката и веднага след това една красива, тъмнокоса жена се хвърли в обятията на Уолтър Мити. Градският прокурор я дръпна грубо и я хвърли на земята. Без да става от мястото си, Мити удари кроше на прокурора и просъска: „Мръсно псе!“…

„Кучешки бисквитки“ – каза Уолтър Мити. Той се спря и сградите по Уотърбъри внезапно изникнаха от замъглилата се съдебна зала. Една двойка мина покрай него и се изкиска. „Той извика „Кучешки бисквитки“ – каза жената на приятеля си. „Този човек си говори сам.“ Уолтър Мити продължи напред. Влезе в първия магазин за домашни любимци. „Искам да купя бисквитки за малко и младо куче“ – каза той на продавача. „Желаете ли конкретна марка, господине?“ Най-великият стрелец на света се замисли. „На пакета пише „Кучетата лаят за тях““ – отговори Уолтър Мити.

Мити погледна часовника си. Жена му щеше да приключи с фризьора до 15 минути, освен ако няма някакви проблеми със сушенето. Понякога се случва. Тя не обича да стига първа в хотела, иска той да е там преди нея и да я чака. Затова се запъти натам и се настани в един фотьойл в лобито, като сложи кутията с галошите и пакета с кучешки бисквити до себе си. Взе един стар брой на списание „Свобода“ и се зачете. „Може ли Германия да покори света по въздух?“ Уолтър Мити се загледа в снимките на бомбардировачи и разрушени градове.

- Канонадата съсипва психически младия Ралей, сър – каза сержанта.

Капитан Мити го погледна през разрошената си коса.

- Прати го да почине малко – каза той уморено. – Заедно с другите. Ще летя сам.

- Не можете, сър – каза сержантът. – Нужни са двама да управляват бомбардировача, а и врагът превръща небето в ад точно сега. Циркът на фон Ричман се намира между нас и Салиер.

- Някой трябва да им спусне амунициите – каза Мити. – Аз тръгвам. Искаш ли малко бренди?

Той сипа едно питие на сержанта и едно за себе си. Войната бумтеше из целите окопи и блъскаше по вратата на постройката. Досами нея падна снаряд и навсякъде се разлетяха трески.

- Това беше близко – каза спокойно капитан Мити.

- Масивният артилерийски огън ни притиска отвсякъде – отвърна сержантът притеснен.

- Сержант, веднъж се живее – каза Мити с лека усмивка. – Нали? Той си сипа още едно питие и го изпи на екс.

- Никога не съм виждал човек да пие като Вас, сър – каза сержантът – С извинение, сър.

Капитан Мити се изправи и взе своя автоматичен пистолет Уебли-Викърс.

- Сър, това са четиридесет километра през ада – настоя сержантът. Мити обърна още едно бренди.

- В крайна сметка – каза той тихо, - животът е ад.

Ударите на канонадата зачестиха, чуваше се отчетливото чат-чат-чат на картечниците, а отнякъде започна ужасяващото пата-пата-пата на новите огнехвъргачки. Уолтър Мити отиде до вратата на постройката в землянката, като си припяваше популярна френска мелодия. Обърна се и помаха на сержаната.

- Поздрави! – каза той и изчезна.

Нещо го разтърси по рамото. „Търся те из целия хотел“ – каза г-жа Мити. „Защо си се скрил в този стар и прашен стол? Как очакваше да те намеря тук?“ „Те приближават“ – каза отнесено Уолтър Мити. „Какво?“ – запита г-жа Мити неразбиращо. „Купи ли онова нещо? А кучешките бисквити? Какво има в тази кутия?“ „Галоши“ – отвърна Мити. „Е не можа ли да ги обуеш в магазина?“ „Замислих се“ – каза Уолтър Мити. „Хрумвало ли ти е някога, че и аз мога да мисля?“ Тя го загледа продължително. „Ще ти премеря температурата, като се приберем“ – каза тя.

Те излязоха през въртящите се врати, които издаваха ироничен шум. До паркинга имаше две пресечки. Когато стигнаха аптеката на ъгъла, тя каза: „Изчакай ме, забравих нещо. Ще отнеме минутка.“ Забави се повече от минута. Уолтър Мити запали цигара. Заваля дъжд като суграшица. Той се облегна на стената на аптеката и дърпаше от цигарата си… Изправи рамене и събра пети.

- Без кърпа, благодаря – каза Уолтър Мити насмешливо. Дръпна още веднъж от цигарата и я хвърли с отривист жест. След това с онази едва забележима и убягваща усмивка на лице той се обърна към взвода за разстрел. Изправен и неподвижен. Горд и надменен. Уолтър Мити, непобеденият, неразгадан до последно. ♦

Превод: Мартин Райчинов, ‚2014

През 1939 г. списание Ню Йоркър публикува този разказ от Джеймс Търбър (прочетен със съкращения). Разказът придобива изключителна популярност, като налага дори името на Уолтър Мити като човек, който се опитва да избяга с мечти от реалността, а етикетът „митиизъм“ се лепва на хора с особена неспособност да живеят в реалността.

През 2014 г. Бен Стилър оживява разказа на големия екран, като взема само повод от старата история и й придава едно съвсем ново звучене, задавайки обаче отново въпроса защо хората в онова, а и в днешното общество, искат да избягат от сивотата на ежедневието и да превърнат живота си в една по-голяма и значеща история. Къде всъщност гледаме ние в търсене на смисъла и посоката на своя живот?

Филмът използва в основата си кодирания смисъл на 25-ия кадър. Знаем, че в киното този кадър не се ползва, защото влияе непосредствено върху подсъзнанието и извиква онези сфери на живота, където са мечтите и където пребивават нашите метанаративи. В очакване на този 25-ти кадър филмът ни показва какво се случва, когато заживеем мечтите си тук и сега.

Владимир Левчев имаше много интересна статия в Дневник. В която разглеждаше как Айзък Азимов през 1964-та година си е представял света днес, 2014-та. И стига до извода, че не е въпросът как и дали се сбъдват мечтите, а че гледано от днешна перспектива те си изглеждат детински. И ако се чудим как ще изглежда светът през 2084-та, ще изпаднем в същата заблуда. Ще има ли тогава протести пред Парламента – не знаем. Ще има ли тогава потомци на агенти на ДС и креатури, от които искаме да се освободим – не знаем. Но не е и това въпросът. Ако не започнем да живеем днес и сега, няма кога да ни се случи това. Тогава само ще ни се смеят на мечтите и на истинската причина да не сме ги сбъднали.

И да цитирам думите на Левчев: „Ако не сме щастливи тук и сега – никога няма да бъдем. Ако не сме свободни тук и сега – никога няма да бъдем. Ако не се освободим от робското си мислене веднага – винаги ще бъдем роби. Или на другите, или на предразсъдъците си. Ако не обичаме в този момент – никога няма да обичаме.“

25-ият кадър във филма „Тайният живот на Уолтър Мити“ ще ви изненада. Гарантирам!