Cloud Atlas

Едновременно чета два романа - приключенския "Децата на капитан Грант" на Жюл Верн и фантастичния "Обитаемият остров" на братя Стругацки. Литературните класици ме връщат няколко века назад и ме пращат в неопределеното бъдеще с истории, които преминават времето и пространството, пресичат епохи, континенти и планети, за да ми разкажат в крайна сметка на мен, в България, в началото на 2013 година, нещо изначално и непреходно за човека. 

Тази статия не е за тези две книги. 

Но филмът "Облак атлас" е. Това е продукция и за тях, както и за всяка история, която човекът е преживял или ще преживее, откакто Господ му вдъхва живот в Едем, докато продължаваме да щъкаме все още напред-назад в неясни и неопределени взаимоотношения. 

"Облак атлас" разказва шест истории, които започват някога в миналото и с тънка нишка се вплитат една в друга, за да преминат вековете и да разкажат какво всъщност представлява човека и да ни загатнат въпроса дали наистина сме чак толкова обусловени от социума и мястото, където сме поставени. Може би в нас има нещо много повече от наложена култура и възпитание, може би все пак по нещо сме еднакви с пътник на търговски кораб през 16 век, с писател през 18 век, с оцелял полу-абориген в постапокалиптично общество. Нещото, което дори и хуманоиден андроид успява да схване и да пожелае повече от всичко друго. От живота дори. 

Какво е то ли?

Когато Дейвид Мичел публикува Cloud Atlas за първи път през 2004 година, книгата е посрещната с противоречиви реакции. Критиката е объркана в опитите си да съчетае шест новели в един роман, който привидно няма кохерентна структура, но в крайна сметка не оставя никого безучастен. Читателите бързо виждат не само оригиналната иновативна структура на текста, но и успяват да се съотнесат към съдържанието и посланието за непреходността на душите. Рамката е изключително оригинална, но не само това предизвиква големия успех на книгата. 

Години минават, преди някой да се осмели да постави филма на голям екран. Дълго време мнението на Холивуд гласи просто, че история от подобен мащаб и разказана по подобен начин просто не може да бъде пресъздадена в кино лента. Петима продуценти (сред които и бившите небезизвестни братя Уашовски) обаче са толкова обсебени от идеята, че поемат предизвикателството. 

Поверяват ролите на неколцина актьори, сред които е истинско удоволствие да наблюдаваме в различни превъплъщения Том Ханкс, Холи Бери, Джим Броудбент, Дона Бае и - благодарим ви, "братя" - Хюго Уийвинг, който е един миг ни препраща почти напълно към Матрицата. 

След обсъждане на множество варианти в крайна сметка те решават, че единственият начин да предадат гения на автора отделните истории да имат собствен почерк и начин на разказване, който да ни потапя в отделна епоха, е да поверят различните части на различни режисьори (Лана Уашовски, Анди Уашовски, Том Тиквер).

 А за да осигурят непрестанната течаща история, изисквана от един филм, те се решават на смелия ход да избягат от литературната структура и да вплетат шестте разказа в непрестанно преливащи се сцени, в които невнимателния зрител може да се обърка, преди обаче отново да се намери, осъзнал практически важното послание - че да си човек означава да изявяваш определени качества, без значение кога и къде се намираш. 

Истински привлекателните качества могат да бъдат толкова вечни, само ако са заложени в самата тъкан на съществуването ни. И също ако сме решили да не ги потискаме, а да потърсим източника им и да се научим да ги развиваме. Тогава неизбежно осъзнаваме, че нашето участие в съдбата на този свят е твърде минимално, но пък парадоксално ние не сме незначителна брънка в хода на историята, а имаме важно и централно място. Имаме нещо, с което никое друго творение не може да се похвали...

Това ние наричаме Божий образ и подобие. Виждаме Неговия белег във всичките истории на филма и в голямата История на тази земя. 

Souls cross ages like clouds cross skies.