Any Given Sunday

Преди няколко години анонсите за мачовете за Шампионската лига по телевизията вървяха със страхотни кадри от голове, спасявания, сблъсъци и моменти на триумф и страдание. Зад кадър вървеше глас, който обясняваше какво е футболът. И всеки път като чуех тези думи, последното нещо, което исках, е да седна и да гледам футбол спокойно с бира и семки пред мен. Желанието ми преди всичко беше да изляза на терена и да оставя сърцето си там. Да овършея всеки чим трева и да дам гръб на всеки съотборник, за да спечеля победата. Тогава футболът се превръщаше в повече от спорт. Той бе самият живот.

Този глас принадлежеше на Ал Пачино. А филмът, откъдето е взет, е вече добре познат на българската публика – „Всяка една неделя“ от 1999 г. на режисьора Оливър Стоун. Превърнал се в класика, той не спира да бъде актуален в която и да е точка от времето. Оливър Стоун има тази способност да прехвърля времето и пространството и да оставя следи, които да дават насоки десетилетия напред. Както е тръгнало, описваното в тази история няма да става по-малко важно или да се обезмисля около нас. А тъкмо напротив – все повече ще говорим за тези неща и за основите, които сякаш изчезват, паднали в жертва на нещо друго. Филмът разказва, разбира се, за един друг футбол – американският – който остава в максимална степен неразбираем за европейската аудитория. Но историята е много по-голяма от конкретния спорт и в пълна степен можем да си я повтаряме за всеки колективен спорт. И не само.

В тези дни, когато светът е футбол, ние се връщаме към тази история, защото тя може да ни разкаже много. Световното първенство е в разгара си, груповата фаза отмина, видяхме и красивата, и грозната страна на футбола. И докато най-коментираните моменти до този момент остават спиращото дъха изпълнение с глава на Ван Перси срещу Испания и смразяващото кръвта повторение на кошмара Луис Суарез, започва да става пределно ясно на всички, че нещо в самото естество на спорта куца и не се получава. Какво обаче е то? Защо Испания си отиде безславно от шампионата, като в състава й има звезди, оценени на близо един милиард евро? Защо Италия не можа да се класира напред, като беше сочена поне за скрит фаворит? Защо Англия дори не можа да премине груповата фаза и да си отпадне на четвъртфинал, както си му е редът, за да се спазват традициите? Защо Аржентина без Меси се лута безцелно по терена и всички разчитат той да вкара повече голове, отколкото разпасаната защита може да понесе? Мисля, че има повече от един отговор на тези въпроси, но един е ясно определим. И той се забелязва в „малките“ отбори на това първенство.

 Трейлърът на Any Given Sunday, 1999

„Във всяка една неделя отборът ти може да победи или да загуби.“ Това е житейското мото на стария собственик на отбора по американски футбол „Маями Шаркс“, което е предал на своя треньор. И да, това е наистина така. Някога славният отбор сега преживява трудни времена и е на път дори да не се класира за плейофите на шампионата. С контузията на титулярния куотърбек идва шанса на един млад играч, който досега е седял на скамейката във всички срещи, за да гледа отблизо големия футбол. Очаквано, така започва една голяма кариера.

„С голямата сила идва и голямата отговорност“ – бе казал в един друг филм чичото на Спайдърмен. А отговорността е тежко бреме за носене. Понякога твърде тежко. Защото тя означава да бъдеш лидер, да бъдеш пример, да бъдеш някой, когото другите да искат да следват. И да внимаваш. Защото със славата идва и изкушението на възгордяването. Когато човек започва да мисли себе си за по-голям от другите и да забрави, че без отбора си, без хората около себе си, без близките си той е нищо. Тук някъде започваме да усещаме проблемите на футбола. Дали покрай гениалните неколцина не сме започнали и ние да забравяме, че около всеки от тях има по още десет човека, от които зависи играта да бъде толкова велика? Дали и ние не допринасяме за това с култовете, които изграждаме? Както видяхме, един Иниеста не прави Испания. Един Меси не прави Аржентина. Един Неймар не прави Бразилия. Един Балотели не прави Италия. А Суарез сам си направи, каквото си направи – 4 месеца извън терените, девет мача на националния отбор и провал на кариерата… Какво липсва във всичко това?

Във филма има два вида конфликти, които водят след себе си голямата драма. И двата се въртят около едно и също – екипната игра. „Футболът е проста игра“, бе казал Гари Линекер преди много време. Наистина е проста игра. Когато играят всичките единайсетима заедно. Когато знаят, че от всеки един друг зависи изхода на мача и победата. Когато играеш, за да помагаш на останалите. Когато си лидер, който води с пример. Когато разчиташ на другите и те знаят, че могат да разчитат на теб. Това е спорт, който е като живота. Можеш да си единак и да си гениален. Можеш да направиш велико откритие. Можеш да си много успешен в бизнеса. Можеш да си най-добрия в областта си. Но ако не осъзнаваме приноса на всички други, които „играят“ заедно с нас, неминуемо се проваляме. Това е единият конфликт във филма. Умението на отбори като Коста Рика, Мексико, Чили, Белгия да се обединят и да играят заедно – това носи успех, симпатии и дава на футбола онази красота, която започваме да забравяме. Красотата, която Ливърпул носеше в последния сезон – да играеш заедно и да играеш за другите. Тази красота е вътрешна, тя идва от сърцето и се вижда във всяка сфера на живота ни.

Но за да играеш в отбор, най-важното нещо, което се изисква е доверие. Пълно и безусловно. Няма да забравя, когато посетихме с жена ми стадиона на Ливърпул, показаха ни съблекалнята на отбора. Тя представлява една доста малка стая, където преди мач се събират трийсетина души и изграждат колектив. Всеки един е важен и няма статус над останалите. Най-важното – в съблекалнята няма индивидуални шкафчета. Всеки оставя личните си неща по пейките и после си ги намира там. Причината? Ако нямат доверие помежду си за личните неща, как можем да очакваме да имат доверие помежду си на терена? И това мислене се изгражда поколение след поколение.

Това е най-добрият момент да чуем отново думите на тази реч на Ал Пачино. Естествено, те идват в мига, когато отборът излиза на полувремето на най-важния си мач, решителната битка за плейофите, когато всичко изглежда загубено по редица причини. И започва с думите „Всъщност не знам какво да ви кажа.“ Сякаш всичко вече е казано… Дали? Изслушайте я, а по-долу е преводът на текста.

 „Не знам какво да ви кажа. Остават 3 минути до най-голямата битка в професионалната ни кариера. Днес е решителният ден. Или ще станем отново отбор, или ще ни смачкат. Ще ни смачкат сантиметър по сантиметър, мач по мач. В момента сме в Ада, господа. Повярвайте ми. И можем да си останем там и да се оставим да ни бият или можем с бой да си пробием път към слънцето. Можем да се измъкнем от Ада сантиметър по сантиметър.
Аз не мога да го свърша вместо вас. Вече съм прекалено стар.
Когато се огледам и видя младите ви лица, си мисля, че направих всички възможни грешни избори в живота. Не знам дали ще ми повярвате, но пропилях всичките си пари. Прогоних всички, които някога са ме обичали. Напоследък дори не понасям лицето, което ме гледа от огледалото. Когато човек остарее, той губи някои неща. Това е част от живота.
Но ние разбираме това, чак когато започнем да ги губим. Накрая разбираш, че животът е игра на сантиметрите. Също като футболът. Защото и в двете игри – и в живота, и във футбола, имаш ужасно малка възможност да грешиш. Една стъпка в грешната посока и всичко отива на вятъра. Една секунда закъснение и изпускаш момента.
Сантиметрите, които ни трябват, са навсякъде около нас. Те са във всяка малка възможност, във всяка минута и секунда. Целта на нашия отбор е да се бори за сантиметъра. Трябва да разкъсаме себе си и всички около нас в името на този сантиметър. Ние се борим за него със зъби и нокти, защото знаем, че когато съберем всички спечелени сантиметри, те ще определят границата между победата и поражението! Между живота и смъртта!Във всяка битка този, който е готов да умре, ще спечели сантиметъра. И ако аз продължавам да живея, това е, защото не съм се отказал да се боря до смърт за сантиметъра. Защото това е животът! Сантиметрите, наредени пред теб! Не аз мога да ви накарам да победите!
Погледнете човека до вас! Погледнете го в очите! Ще видите очите на човек, който ще се бори заедно с вас! Ще видите очите на човек, който ще се пожертва за отбора, защото знае, че когато се наложи, ще направите същото и за него!
Това означава отбор, господа! Сега от нас зависи дали отново ще станем отбор или всеки от нас ще умре сам. Това е футболът, момчета. Това е всичко. И така... какво ще направите?“

Ето го моят отговор на горните въпроси. Забравеното някогашно усещане за отбор, за игра, за чест, за победа, за друг вид величие… Това е вторият конфликт във филма – комерсиализацията на спорта и налагането на звезди, които да носят печалби и определят политиката на отборите. Треньорът на „Маями Шаркс“ е сякаш последният мохикан от старата школа на преклонението пред играта, отбора и заедността. И не е готов да жертва себе си и принципите си заради това. Готов е да променя останалите обаче. И го може. Готов е и да плати цената за това, макар да знае, че тя е доста висока.

Защото знае, че на терена е като в живота.

Вие какво ще направите?

„Всяка една неделя“ е велик филм. Не само защото прихваща мащабни проблематики, които са

валидни и днес. Не само защото предлага един разрез на американското общество и носи след себе си въпроси и решения. Не само заради участието на звездите си Ал Пачино, Камерън Диас, Джейми Фокс, Денис Куейд. Не само заради режисьора си Оливър Стоун. А защото усеща онова нещо, за което говори, усеща тъканта на живота и на обществото и ги пресъздава с игра, постановка, музика, за да влезе под кожата ни и да ни променя. Това прави голямото кино.

Песента на Джейми Фокс, който не само прави 

своя пробив в голямото кино, но и изпълнява 

оригиналния саундтрак. Музиката допринася 

изключително много за усещането на филма. 

Във всяко отношение той е обмислен 

и добре поднесен. 

The Story of Luke

Човекът в мен

Днес реших да съчетаем киното и литературата, защото този филм и следният текст са сякаш писани заедно. Тази статия ще съдържа един по-дълъг цитат от книгата „Обновление на сърцето“ от Далас Уилард, издание на NavPress от 2002 г. Изключително препоръчвам този автор, макар за съжаление да не е преведен още на български.

„С изграждането на Своето царство, Христос отговаря на най-дълбоките нужди на човешката личност за правда, сигурност и цел. Дори и да Го оставим настрана обаче, отново ще се изправим пред неизбежните въпроси: Защо животът ни е такъв, какъвто е? Какво може да го направи по-различен? Невъзможността да намерим отговори ни оставя да се носим безцелно в потока на събитията, оставени на милостта на всякакви идеи или сили, с които се сблъскваме. Това в общи линии е положението на човека днес. Виждаме го всеки ден около нас.
 Векове наред хората се опитват да дадат отговори на тези въпроси. И единодушно стигат до извода, че най-важният фактор за живота, какъвто е и какъвто трябва да бъде, е какви сме ние „отвътре“. Неминуемо ще ни се случват добри или лоши неща. Но в крайна сметка животът до голяма степен, ако не и изцяло, зависи от това, какви сме ние дълбоко вътре в себе си. Тази „вътрешна част“ е областта, в която формираме (или трансформираме) духовното в себе си.
 „Вътре“ са нашите мисли, чувства, намерения, мечти, както и техният източник, независимо какъв е той. Животът, който живеем миг след миг и ден след ден, извира от един дълбок кладенец. Това, което е „в сърцето ни“ е най-важното нещо, то ще определи какви ще станем и какво ще стане с нас. Една стара песен казва: „Ти си в ръцете ми, но къде е сърцето ти?“ В крайна сметка истински значимото е това, не само за взаимоотношенията с хората около нас, но и за живота ни като цяло.
 Оскар Уайлд отбелязва на едно място, че към 40-годишна възраст всеки вече има лицето, което заслужава. Това е една много болезнена и тежка истина. Но не говори само за лицето като повърхност на тялото, тя се отнася много точно към онази вътрешна част, изразена от лицето – към сърцето и душата.
 На съзнателната повърхност на „вътрешния свят“ стоят нашите мисли, чувства, намерения и планове. Това са нещата, които ние ясно съзнаваме. Често те са видими за другите и познати за нас самите. Чрез тях ние се движим в нашето обкръжение и вземаме решения за живота си. Тези повърхности са индикатор за съставните части на несъзнателната ни „духовна вътрешна същност“.
 Трябва обаче да помним, че онези мисли, чувства и мечти, които съзнаваме, са само една малка част от това, което лежи дълбоко в същността ни. Често те дори не успяват да покажат видимо какви сме и защо правим нещата, които правим.
 Истинските ни мисли, дълбоките ни чувства и реалните ни действия в предвидени и непредвидени обстоятелства понякога са непознати дори за нас самите, колко по-малко за хората около нас. Ние се разминаваме с близките си – че и със самите себе си – като кораби в нощта.
 Скритите измерения на нашия живот не се виждат отстрани, а ние пък не можем да ги схванем. Обикновено знаем много малко за онова, което се случва в душата ни, за най-дълбокото измерение на живота ни, за стимулите, които му дават сила. Нашият вътрешен свят е изключително сложен и невидим. Той е твърде отдалечен от познанието ни. Можем да кажем, че той живее собствен свят. Единствено Бог познава вътрешната ни същност, кои сме ние и какво бихме могли да направим.
 Затова псалмистът търси Божията помощ, когато се вглежда в самия себе си. „Изследвай ме, Боже, и познай сърцето ми“ (Пс. 139). „Нека размишленията на сърцето ми бъдат угодни пред Теб“ (Пс. 19) „Постоянен дух обновявай в мен“ (Пс. 51). В един момент от растежа ни, нашето „отвъд, което е вътре“ (сърцето ни) вече е формирано и ние оставаме изцяло на неговото благоволение. Само Бог може да ни избави.“

The Story of Luke

През 2012 г. по кината излиза филмът „Историята на Люк“ на режисьора Алонсо Майо. Филмът разказва за един аутист (изключително изигран от Лу Тaйлър Пучи), изоставен от майка си като малко дете и отгледан от своите баба и дядо. Вече пораснал, Люк все още не знае нищо за света, за себе си и за онези неща, които движат човешкото съществувание. Той е пазен от околните и пази себе си от всичко, разминава се със същността си, бягайки от всички възможни истини.

След поредица от събития обаче той е принуден да излезе в света и да открие, че има смисъл да търси себе си и трябва да се посвети на нова мисия.

„Историята на Люк“ е комедия. Както казва анонсът, „комедия за един млад човек с аутизъм, който има мисия да намери работа и приятелка“. В търсенето обаче той намира много повече – намира приятелство, намира себе си и намира начините, в които да пребивава в този свят. Защото дълбоко вътре в себе си Люк е изграден от онези фактори, които могат да дадат на добрия човек смисъл в живота. Необходимо му е много време и различни подбуди, за да може да открие какво представлява самият той и как да се справи с живота, но когато успява, той е един прероден човек и красотата в него става явна за всички. Не само това, той успява да обнови и хората около себе си, да използва онези свои скрити качества, за да превърне едно полуразрушено семейство в жива клетка, един дисфункционален индивид в посветен приятел, една вечно сърдита шефка в приятен събеседник. Без сам да съзнава, той е изграден и възпитан като характер, който може да докосва и обновява. А това са най-безценните хора, които можем да срещнем. И никаква различност или недъг не може да ги направи по-малко красиви. Единствените две жени във филма, които не успяват да видят това, остават с усещането, че са пропуснали нещо много важно. И винаги ще се чудят какво е то.

Люк е идеалният пример, че животът не е само това, което виждаме отвън. Той също е чудесният пример, че ние самите не познаваме себе си, докато нямаме някакъв стимул или събитие, което да осветли изведнъж тъмната нощ и да видим смисъла и посоката на живота си и защо той е определен да бъде по този начин. Състоянието на Люк в случая не го отличава, а тъкмо напротив – превръща го в един от нас. Защото крайностите винаги могат да ни кажат повече с по-малко думи. Понякога и без думи.

„Историята на Люк“ по нещо и по много не прилича на два други филма. До голяма степен историята напомня на тази в "Ларс и истинското момиче" - друга продукция за маргиналите и техния вътрешен живот, която силно препоръчвам. Филмът е сравняван и с едно друго, вече станало класическо произведение на филмовото изкуство. Но колкото и да са приликите, "Историята на Люк" не е „Рейнман“. Нито по качество, нито като постройка на филма, нито по мащаб. Да, това са филми за аутисти, които изявяват много от характера на всеки един от нас. Да, това са филми, които показват как мечтите могат да се преследват. Да, това са филми, които демонстрират, че различните около нас могат да се окажат много по-специални, отколкото еднаквите сред нас. „Рейнман“ обаче има много по-съдържателен и дълбок подход, докато „Историята на Люк“ се концентрира в един малък пространствен отрязък, построен повече като инди филм, като телевизионен театър, за да те увлече в собствената си история и да те накара да повярваш, че търсенето на смисъл при Люк е всъщност търсенето на твоя собствен смисъл. И в намирането му ще се промени целият свят – не само ти самият, но и непосредственият кръг приятели около теб, обществото, страната. И светът. Да, това казвам – само по този начин имаме шанс да донесем промяната днес, в това време на ужасяваща и отчайваща повсеместна психологическа, духовна и социална криза.

Играта на Лу Тaйлър Пучи не оставя и за миг зрителя да се чуди как точно се случва пробуждането на вътрешния свят на героя. Неговото лице в нито един момент няма проста повърхностна епидермална функция. То е израз на всичко в него, на целия му стремеж да намери себе си, да намери работа, да намери момиче, „да бъде мъж“. В нашия ход на живота ние често не изразяваме себе си така експресивно и оставаме „невидими“ за другите, а и за себе си. И аз си задавам въпроса какво ни трябва да преживеем, кого трябва да срещнем, с какво трябва да се сблъскаме, за да можем да стигнем до онова, което е толкова дълбоко скрито вътре в нас! Стигнем ли го, Господ знае какво да прави с него.

Защото в сърцето са изворите на живота.

 Официалният трейлър на филма