Патерсън

ВЕНЕЦ

Нови книги с Поезия ще бъдат написани
Нови книги и незнайни ръкописи
ще пристигат завити в кафява хартия
и не веднъж
пощальонът ще духне в своето рогче
и, зацапвайки с пръсти труда на другите хора,
ще се спусне по стълбата, застлана с опадали листи

Но ние изпреварваме времето.
Този, който ще дойде след нас,
ще може да види следите Й
върху влажната земя и да тръгне след тях
сред неподвижните кестени

Теменужки ще пораснат там, където е стъпвал кракът Й
крехки листа
ще се раззеленят върху камъка –
и ще бъдат написани нови книги с Поезия,
листа от могъщия дъб,

и това ще се случи неведнъж.

Уилям Карлос Уилямс

Превод: Георги Ангелов

Когато режисьорът Джим Джармуш се захваща с филма "Патерсън", вероятно и самият той не знае накъде ще го изведе историята. Защото тя не разказва всъщност нищо. Тя е сякаш една застинала картина на един живот, в който привидно не се случва нищо. Патерсън работи скучна работа в едно място и време, които изглеждат напълно ирелевантни. Самото му съществуване е едно непрестанно кръгово движение в рутинно ставане, отиване на работа, връщане от работа, разхождане на кучето. И отново. 

И в моментите, когато очакваме да получи парче топлина и любов от жена си, тя се появява с някаква всекидневна нова идея и нова аспирация, ново хоби и нови грандиозни цели. Макар да е затворена в по-голямата част от деня си между четирите стени на дома, нейното избухване не познава граници. Но в крайна сметка обаче, въпреки непрестанните промени, тя не помръдва от мястото си и не се развива.  

Две души, с две различни виждания за ежедневието. И два живота, привидно пропиляни. 

Патерсън обаче притежава нещо различно. Той обича поезията. Той чете много поезия. Вдъхновява се от големия поет Уилям Карлос Уилямс и сам той използва всяка свободна минутка, за да превърне това привидно пропиляно ежедневие в ода на живота. Каквото и да погледне и с каквото и да се сблъска, дали обикновени кибритени клечки, или падащи капки дъжд, Патерсън има способността да погледне отвъд. 

Нека бди змията

в буренаците

и писането нека е от думи живи и готови

за очаквания удар,

будно.

— чрез метафората да се помиряват

същества и камъни.

Твори. (Идеите не са

извън нещата.) И измисляй

Ломикамъчето мое цвете ще сломи

скалата.

Уилям Карлос Уилямс

Превод: Николай Кънчев, 1993

Поетиката на баналното. 

Патерсън не смята, че светът е скучно място. Той вижда света като поезия. Малките, незабелязани детайли - като шедьовър на един грандиозен ум, сътворил света. Неговата тетрадка се превръща в портал на паралелна реалност - уж същата, но неимоверно по-красива. 

В този филм, който търси топлината на човешкото сърце и успява да го открие дори в самотата и битовото ежедневие, може да се говори за развитие на историята толкова, колкото в поезията на Уилям Карлос Уилямс може да се говори за рима. Всъщност Патерсън не ни дава предписание къде да търсим красотата. Просто защото заявява, че тя е навсякъде около нас. И когато отворим тези очи, ще можем бавно да изпиваме вълшебството, наречено "живот".

Невероятен е фактът, че най-значимото произведение на Уилям Карлос Уилямс се нарича "Патерсън" и е... незавършено. Като твоята и моята история. 

Защото началото е сигурно, 
а краят – неясен нам, чист
и прост, отвъд
нашите разбирания.

Уилям Карлос Уилямс

Превод: Николай Кънчев, 1993

Предай нататък - речта на краля

Изказване пред студенти - лидери на малки общности

Лидерска конференция на Българския християнски студентски съюз

Трявна, 3 март 2016 г.

Трявна и Ерусалим. Виждам ги като две лица на една и съща монета. Виждам много сходства в тях и наистина се вълнувам, че тези прилики се изявяват точно днес.

През 2000 г. по кината излезе един филм, който малцина от вас помнят, тъй като кинематографично не би стигнал до надпреварата за Оскарите, макар в него да играят звезди като Кевин Спейси, Хелън Хънт, Хейли Джоуел Осмънд, Джим Кавийзъл, че дори и Джон Бон Джоуви (всъщност дори само неговото участие вече казва достатъчно за несъстоятелността на филма). Той обаче има огромен емоционален заряд и няма да ви остави безучастни. Аз го помня и до днес.

Той се казва "Предай нататък". Филмът разказва за един учител по Социални науки (Кевин Спейси), който дава задача на своя клас от 11-годишни деца да измислят идея, която ще промени света към по-добро - и след това да я приложат. Давал тази задача всяка година на децата в неговия клас. Защото иска да ги накара от малки да вярват, че нещо в този свят зависи от тях. Както самият той казва в своята вдъхновяваща реч още от самото начало: “Очаква ви един цял свят и дори да не искате да се срещате с него, той ще дойде и ще ви удари като мокър парцал в лицето.” След това се опитва да ги предизвиква да мислят извън рамките и извън всякакви ограничения. “Границите на възможното са единствено в съзнанието ви” - казва героят на Кевин и сам не знае колко е прав.

И всяка година децата излизат едно след друго с прекрасни идеи. Като например едно от тях, което решава, че ще направи онлайн платформа, в която ще организира всички китайски деца в един зададен момент едновременно да подскочат. Нещо, което определено би променило света. Най-малкото ще измести орбитата на Земята. Пък кой знае, може това да е за добро.

Едно от момчетата обаче измисля задача, която нарича "предай нататък". Задачата изисква да намериш трима души, които не могат сами да се справят с нещо. Трябва обаче да е нещо голямо, да е истинска нужда и да изисква много голяма жертва от теб. И най-вече - трябва да е безкористно. Единственото нещо, което ще искаш в замяна, е всеки един от тези хора да намери на свой ред други трима, на които да помогне. И всеки от тях - също по трима. Ако можете да смятате в геометрична прогресия, ще видите за какъв ефект реално иде реч.

Целта му обаче е не просто да изкара добра оценка в училище, но наистина да помогне на някого, защото е дете, изтъкано от емпатия и усещане за близост. И най-вече - дете, което много обича майка си и тя се превръща в един от косвените “обекти” на “предай нататък”. Изоставена от своя мъж и работеща на две места, без възможност да отгледа детето си правилно, тя сама се бори с куп проблеми и неусетно се връща към стария си проблем с алкохолизма.

Постепенно детето се проваля една по една със задачите, които си поставя. Един наркоман за известно време се избавя от зависимостта, за да изпадне в още по-тежка криза след това. Едно момче не получава нужната помощ и се озовава пребито в кофа за боклук, без да има желание да предава комуто и да било каквото и да било. Един осакатен мъж отказва да приеме любовта, защото се страхува твърде много от отхвърляне.

Нещо обаче зад кулисите работи. Тайно и полека. И един провал на една училищна задача, който може да доведе единствено до добра оценка за старание, внезапно се превръща в една невиждана вълна от прояви на добрина и достига мащабите на невероятен национален феномен, покрил Америка от бряг до бряг. “Вземете всички онези неща, които не харесвате в този свят - и ги обърнете с хастара навън.” Този завет не остава глух. Вижте филма.

Какво общо обаче има всичко това с приликите между Трявна и Ерусалим?

Вие. Точно така.

Една група млади ентусиасти се е събрала тук с едничката цел да промени света. Тази група обаче не си прави социални експерименти, макар изходът отново да е на живот и смърт. Тази група има предимството да знае, че е обречена да успее.

Преди две хиляди години една подобна по размер на тази група, в един също толкова отдалечен край на империята, какъвто сме ние в периферията на Европейския съюз, вече направи това дело. Тръгна и преобърна света с главата надолу. С хастара навън. Не защото бяха велики личности и притежаваха супер сили. Ни най-малко. Тази група се състоеше от хора, които в много отношения бяха много по-сбъркани от който и да е от нас.

Петър беше импулсивен и невъздържан рибар, прост човечец.

Матей беше силно недолюбван бирник, нещо като шеф на митница.

Юда предаде Христос.

По-късно бе повикан Павел, който е гонител на християните с едничка мисия да ги унищожи.

Христос обаче ги нарече “пратеници”. И ги хвърли в света, с ясното съзнание за границите на възможното. Защото те не разчитаха на своя си акъл, сила или умения. Те просто бяха уверени, че са прекарали три години с живия Христос. За Павел пък по-скоро три минути бяха достатъчни. И знаеха, че смъртта не Го е победила, а тъкмо обратното. И най-вече - имаха силата на Духа, чието свръхестествено присъствие изпитаха.

Така преди 16 години един филм, който помня и до днес, показа как става на дело това. Защото доброто у нас не е наше си. То винаги е Божие дело, под каквито и да е термини да го крием.

Между другото, стоим на земя, която с живия живот демонстрира това. Трявна е дом на първата възрожденска художествена школа в страната. Може с дни да се говори по темата защо изкуството е важно за изграждането на една личност и нация. И как, ако искаш да контролираш един народ, не ти трябва да го мачкаш и убиваш. Просто трябва да му отнемеш образованието и изкуството. Или да ги опошлиш, както е в днешно време, но то е същото.

В тази връзка, когато слезете на площада, обърнете специално внимание на сградата на Старото школо. Тя е строена в началото на 30-те години на 19 век и, ако не се лъжа, е най-старото училище в страната.

Нали знаете какъв е бил принципът на килийните училища у нас през Възраждането, когато е било натрупването на знание и не сме имали подготвени учители?

Точно така - Предай нататък. Дело, което променя света. Едни предават на други, те от своя страна на трети верни - и така нататък. Звучи ли ви познато? Няма голяма творческа идея, която да не идва от Бога, това винаги ще го повтарям.

Тук са родени Пенчо Славейков и Ангел Кънчев. Това са личности, стъпили и израснали върху предаденото от верни други преди тях. Реално ползвали се от задачата “предай нататък”. И безспорно сред гигантите на нашето Възраждане и след това.

И не на последно място, макар това да не съм го казал официално - това е домът на така наречената “жива” бира у нас. За който се интересува, после можем да обсъдим качествата й, но важното е никога да не забравяте, че тук животът кипи и се предава на поколенията.

Затова ви моля и насърчавам. Използвайте духа на това живо място. И най-вече - използвайте Духа на живия Бог. Бъдете за хората тази квас, която ще направи живота им малко по-добър. Не правете всичко с едничката користна цел да спечелите души за Божието царство. Това ще дойде само. Бог знае как да го постигне. Вие предайте нататък онова, което ви е дадено, живейте пълноценен живот и го споделяйте максимално с всички около вас.

Другото е Божа работа. Обещавам ви, ще й се насладите максимално.

За съжаление момчето от филма "Предай нататък" не успя да види резултата от своя труд.

Нито пък Славейков.

Нито реална видима полза от художествени училища се е видяла веднага.

Нито първите апостоли всъщност са имали представа докъде ще се простре делото от усилията им.

Но светът няма да е същият, след като ние излезем оттук. При това без да се напъваме. А просто като сме християни. Което на гръцки означава “малки христосчета”. И първите вярващи не са се нарекли така сами, а това име им е дадено от околните. Само защото са виждали, каквото са видели.

Нека Христос в нас да ни прави да отразяваме Него. Като в огледало.

И понеже обичам да говоря за филми и вярвам убедено, че качественото кино, както всяко качествено изкуство, ни разкрива част от личността на Духа, независимо дали го назоваваме “християнско” или “светско”, сега се сещам за още един филм. Още се обсъждат тазгодишните Оскари, а този взе четири големи статуетки през 2010 г., заедно с още 98 награди.

“Речта на краля” разказва за един тежко болен крал на Великобритания, който е на път да си иде. Оставя след себе си четирима сина, от които един абдикира скандално и короната отива най-неочаквано в Бърти - най-неподготвения сред останалите. Той е… в общи линии смотан и с ниско самочувствие. И най-лошото - заеква. По нищо не може да бъде оприличен на крал, а братята му, които са готини и популярни в очите на обществото, не правят нищо, за да му помогнат в това.

Той толкова много страда от положението и неадекватността си, че заявява “Ако си обикновен човек, какво основание имаш да си крал?”

Обаче не спира да се бори със себе си, с недостатъците си и най-вече - със самочувствието си. И въпреки, че братята му са толкова по-куул от него, последните думи на старият крал на смъртния одър са: “Бърти има повече кураж от всичките му братя, взети заедно.” И тези думи преобръщат света му. Вижте филма.

Някога си, в дълбоката древност, един друг “обикновен” човек също заекваше. И беше “тежкоезичен”. Но Бог преобърна света чрез него. И нито той, нито Бърти, нито вие сте обикновени хора. Вие сте царско свещенство.

Затова, като си тръгнем от тук, “когато ви отведат в синагогите, пред управителите и властите, не се притеснявайте как ще се защитите или какво ще говорите, защото в онзи момент Светият Дух ще ви научи какво трябва да кажете”. Помнете и препрочитайте думите от Лука, 12 глава..

Думи на Христос, не мои. Между другото, героят на Кевин Спейси във филма “Предай нататък”, искрено изненадан от реакцията на дадената от самия него задача, възкликва в една от най-хубавите сцени във филма: “Аз всяка година давам тази задача и винаги я оценявам по старание, а не по резултати. Всъщност аз НЕ очаквам да я изпълнят!”

Е, Христос не само очаква да свършите делото. Той знае, че ще го изпълните. Неслучайно е поверил Царството си на вас.

Благодаря ви!

Eternal Sunshine of the Spotless Mind

Блясъкът на чистия ум

Тези размисли бяха започнати в ранната пролет на 2005 година и завършени в междувремението на февруарските дни на 2015 година. Истината е, че 10 години не са съвсем достатъчни, за да могат да се проумеят някои истини за живота, вселената и всичко останало. Малкото повече житейски опит обаче действа освежаващо за осъзнаването на истинността на посланието в този филм.

"Щастлива е съдбата на весталиите,

забравили света, забравени от него.

Там, отвъд, във блясъка на чистия ум

молбата всяка е приета, а желанията са отречени."

Този откъс от една прекрасна поема на английския поет от 18 век Александър Поуп дава името и идеята на най-добрия филм за първото десетилетие на XXI век, според критиците на вестник "Ню Йорк поуст". „Блясъкът на чистия ум“ с ДжимКери и Кейт Уинслет излиза по американските кина на 19 март 2004 г. „Ню Йорк поуст“ отбелязва, че за този период са се появили много качествени заглавия, като независимите продукции имат все по-голям успех. Година по-късно сценаристите на филма печелят Оскар и наградата на БАФТА за Най-добър оригинален сценарий.

Много трудно е да се определи жанра на този филм. От една страна той е предвиден да бъде комедия, но със самото си развитие историята се превръща в една човешка драма, трудно понятно повествование и накрая завършва като прекрасна възвишена ода за любовта. Всъщност това прескачане между жанровете е лесно разбираемо, като имаме предвид, че сценарист на филма е Чарли Кауфман, който е дал на киното още „Да бъдеш Джон Малкович“, „Адаптация“, „Човешко естество“ и редица други филми, в които конвенционалното се разпада, а очакваното става изненадващо, за да изведе по невъзможен начин своето послание. Той прекарва зрителя през странни и невиждани лабиринти, за да изяви постмодернизма в действие. Човек винаги остава изненадан и замислен. Защото попаднеш ли веднъж в този лабиринт, нямаш избор, освен да намериш своя път навън.

 Трейлърът на филма

Една класация поставя филма на седмо място в топ 10 на най-объркващите филми в историята. Както казва един коментатор, „Ако сте гледали "Да бъдеш Джон Малкович" и "Адаптация", ще имате само две възможни позиции за Чарли Кауфман: "Този е гениален, няма да пропусна нищо от него" или "Този е директно за 4-ти километър". Всъщност прочутият холивудски сценарист е странна смесица и от двете и това се усеща най-ярко в творение като "Блясъкът на чистия ум".“

Да започнем с отново нашумелия напоследък, почти дошъл в България, Джим Кери. Или Джон! Не, Джим. Ах, да, Джим Кери, да не повярваш, ама прави уникална сериозна роля! За първи път доказва, че умее действително да играе, освен да си криви лицето в шантави физиономии. И поставя себе си сред наистина добрите актьори в моята лична класация. Освен него във филма се подвизава цяла плеяда чудесни попадения – Кейт Уинслет, Том Уилкинсън, Кирстен Дънст, Майк Ръфало, че дори и Илайджа Ууд, преди да се превърне във Фродо).

За какво тогава иде реч? „Блажени са забравящите, защото не се мъчат заради грешките си.“ – казва една реклама на компания, която предлага на клиентите си да забравят, каквото им е нужно, за да не се тормозят от спомени и възможности. Дали обаче всичко е точно така, както изглежда? Дали рекламите отговарят на реалността? Странен въпрос, нали? Реторичен, сякаш...

Джоел изпада в шок, когато осъзнава, че приятелката му Клементайн, с която имат години бурна връзка, внезапно не го помни. И започва да разплита първо една конспирация на заличаване на спомени, след което сам попада в нея. И тук влизаме в най-тъжно-красивия лабиринт в киното, когато бурната му любовна история с Клементайн започва да се развива отзад напред, за да се изличи съвсем. Изненадващо обаче, колкото повече изчезват спомените на Джоел, толкова повече той преоткрива любовта си към Клементайн. И колкото повече я губи, толкова повече иска да я задържи. Докато става ясно, че животът е повече от едни жички и компютърно програмиране. И взаимоотношенията са далеч повече от едно емоционално решение.

Макар и да изглежда необичайно да разказваш любовна история по този начин, Чарли Кауфман обяснява, че това идва от желанието да бъде изобразено нещо реалистично. Сценаристът добавя, че повечето отношения във филмите “нямат нищо общо с моя живот. Може би имат нещо общо с живота на хората, които правят тези филми, но не и с моя”. Кауфман решава да не говори с режисьора Мишел Гондри за проекта, преди да предаде първата част от сценария. “Това, че работата ми отне толкова време, както и другите странични неща, с които се занимавах, разстройваха Мишел. Когато приключих с писането, имах чувството, че в този текст има най-малко комедийни елементи от всичко, което бях писал досега”.

Продуцентът на филма Антъни Брегман си спомня, че когато прочел за първи път сценария, изпратил и-мейл на Чарли, в който се казва, че това е любовната история, която иска да види във филм. Тя започва от момента, в който двама души вече са уморени един от друг. След това тръгва назад, разказвайки как са стигнали дотук и стигайки чак до началото – първият момент на привличането. После отново тръгва към края си, така че когато двамата отново са във връзката, те вече знаят в какво ще се превърнат отношенията им.

Брегман добавя: “Виждаш защо хората са привлечени един от друг, защо се влюбват или престават да обичат, защо след дълъг период от време идва скуката и рутината. Някои неща са забавни, други са болезнени. Осъзнаваш колко крехки са всъщност човешките отношения”.

И мога да добавя, че най-после разбираш – дори и да знаеш какво те чака занапред в живота, дори и някакъв странен безчуствен маг да ти е предначертал събитията, дори и да си изложен на опасността от болка, емоцията от изживяването на радостта, болката, тъгата, разочарованието, надеждата, борбата и малките победи е несрaвнима с нищо. Наистина.

Както казва Джим Кери: „Възможно е да заличиш някого от ума си. Трудно е да го изтриеш от сърцето си.“

Love Actually

„Когато ми стане тъжно за състоянието, в което се намира този свят, често се сещам за летище Хийтроу и как хората се посрещат там. Общоприето е мнението, че живеем в свят на омраза и алчност, но аз не виждам това. На мен ми се струва, че любовта е навсякъде. Много често тя е не толкова забележима или интересна, но винаги е там. Бащи и синове, майки и дъщери, съпрузи и съпруги, приятели, приятелки, нови познанства, стари другари. Когато на единайсети септември самолетите се насочиха към кулите-близнаци в Ню Йорк, нито едно от обажданията и съобщенията от тях не е послание на омраза или отмъщение, всички те са за любов. Ако я потърсиш, имам странното чувство, че ще откриеш, че наистина любовта е навсякъде около нас.“

От 2003-та година насам всяка година около Рождествените празници задължително гледам филма „Наистина любов“, който започва с тези думи. Това е част от онази традиция, която превръща обикновените делници с тичането по магазините и бързането да се довърши всяка работа навреме в необикновени мигове, в които царства духът на Рождество и светът се превръща в едно по-различно място. Мигащите лампички не могат да направят това за мен, нито дядомразовците, които се катерят по балконите. Но неотменно това постига един филм.

„Наистина любов“ е от онези случки в живота на човека, които те променят някак си. Които ти показват, че животът е много повече от това, което виждаме. Които ти напомнят, че там някъде под повърхността има нещо, което всъщност движи живота и за което си струва да се живее активно и смислено. И, за щастие, това са случки, които се повтарят. И колкото пъти се повтарят, разбираш, че те не остаряват, не се променят и винаги можеш да разчиташ на тях.

Това е случката на любовта, която наистина е навсякъде около нас.

„Наистина любов“ (трейлърът на филма тук) не се свени да погледне отгоре, над пространството и събитията, и да покаже любовта във всичките й проявления. Любовта между приятели и на какво е способна тя в саможертва и мисъл за другия. Любовта между съпрузи с разклатено от глупост доверие, но която не биха загубили на никаква цена. Любовта между двама с огромна разлика в социалния статут и образование, но неподлежаща на обстоятелства. Любов, зародила се на най-невероятни места, за да прерастне в романтика. Любов, дошла по най-комичния и неочакван начин. Първите пориви на любовта на малко дете, която така или иначе винаги се помни. Любовта между баща и син, особено когато те са оставени сами. Любовта между поколения, държави и езикови бариери, които се прескачат с импулс и заряд. Любовта към загубен партньор. Любовта към намерен партньор. Любовта към близките, независимо в какво положение са те и какво ти струва тя. Трагичната и несподелена любов. Невъзможната

поради обстоятелства любов. Забранената любов. Сложната любов. Незаслужената любов, която не вярваме, че ще получим, но признанието за нея идва в най-неочаквания момент. Изгубената любов, за която винаги ще се чудим. И най-вече, онази любов, заради която човек пренебрегва социални и вътрешни предразсъдъци. Каква любов? Колко любов? Тези въпроси не стоят пред нас, ако наистина сме обикнали. Любовта няма асортимент и не се измерва в тегло. Тя може да продължи миг, но има ли я, значи е наистина любов.

Защото наистина любовта в живота ни е толкова многолика, толкова неочаквана и толкова истинска, че винаги след като гледам този филм, започвам да се чудя как не съм я виждал навсякъде, започвам да я откривам в най-тъмните кътчета, скрита, но неувяхваща. Със заразителен смях, с опустошителни последици, с разбити сърца, с дръзки решения, с планирани посегателства, с неудържимо въодушевление, със завладяващ възторг – неочаквана, нежелана, необяснима, грубовата, ненадмината –навсякъде около нас е любовта. Наистина. Дори един гигантски изкуствен октопод не може да застане на нейния път. Толкова много истории се преплитат в този вълнуващ филм и всичките са истински и щури и луди. Защото любовта си е една малка, лична лудост. Едва ли има нещо друго, което може да те накара да се качиш на автобус, който не е в твоята посока, или да спреш цял самолет, да звъниш от врата на врата навръх Рождество, докато не улучиш правилната, да научиш нов език или да започнеш да свириш на инструмент. Все неща, които нормално не би направил.

Режисьорът Ричард Къртис е поставил действието на филма в днешен Лондон пет седмици преди Рождество и проследява серия вълнуващи и забавни истории с много романтични финали самата Бъдни вечер. „Най-характерното в романтичните истории – казва Лиъм Нийсън в една сцена, – е че хората успяват да се съберат едва в самия им край.“ Е, в този смисъл, „Наистина любов“ е съвършената романтична комедия – няма какво да добавиш или извадиш от нея. А когато тя е подправена и със задължителния звезден състав, в който освен Лиъм Нийсън влизат още неизменния Хю Грант, който сякаш прави ролята (и речта) на живота си, Алън Рикман, Ема Томпсън, Кийра Найтли, Колин Фърт, Бил Най, Били Боб Торнтън (със страхотна епизодична роля като президента на САЩ, който губи тежки национални преговори заради погрешно увлечение), разбира се с включване на „мистър Бийн“ – Роуън Аткинсън. А към всичко това за цвят и колорит, хвърляме още Клаудия Шифер, Елиша Кътбърт, Шанън Елизабет, Денис Ричардс и Джулия Дейвис. Ако не сте го гледали – гарантирам ви незабравими час и половина. Ако сте го гледали – не пропускайте да го пуснете отново. Бил Най печели Голямата награда на критиците в Лос Анжелис за поддържащ актьор, най-вече с откриващата сцена, която те приковава към филма до самия му край. Той получава и признание от Британската академия, която дава още две номинации на продукцията – за най-добър британски филм и за поддържаща актриса на Ема Томпсън. Още две номинации допълват признанията – на журито на “Златен глобус” за най-добра комедия и за сценарий през 2003-та година. А музиката на този филм... Ах, надали мога да кажа твърде много този саундтрак, който оживява и одухотворява картините в най-прекрасната амалгама на филм и музика, която съм срещал в кината. Особено в този сезон. 

 „Наистина любов” е филмът, който може да излекува разбитото сърце, вдъхвайки му отново вяра в любовта, сочат резултатите от мащабно проучване на Universal Studios, цитирани от в. “Daily Mail”. Оказва се, че за всеки пети от анкетираните „Наистина любов” е лентата, която му помага да преодолее болезнена раздяла с любим човек, показва му какво е истинската любов и го вдъхновява отново да се опита да я намери. Според същото изследване „Наистина любов” е най-романтичният филм в историята на киното. Над 20 на сто от участниците в допитването заявили, че лентата им създава настроение за любов.

Въпреки горното, не съм голям фен на романтичните филми. Гледам ги с удоволствие и ги забравям веднага след това. По някаква причина обаче обичам този филм изключително много. И не мога да си обясня точно защо. Но той носи радост и болка в сърцето ми – точно както любовта всъщност. Носи сълзи, носи смях и никога не носи безразличие. 

Нека този филм е моят подарък за всички вас за празничния ден. Сред всички тези истории на любов ще откриете много пъти своята, защото тя на практика е една и съща история – тази на Онзи, който дотолкова ни обича, че е избрал да се превъплъти на малко дете точно в този ден на Рождество, за да преодолее огромната бариера между Себе Си и нас и да ни даде възможност да общуваме с Него. А това е Наистина Любов.

Обществото на мъртвите поети

КАКЪВ Е ТВОЯТ СТИХ?

Посвещавам на моя o, captain, my captain

от ученическите години

Здравко Бешенджиев

който ни научи да задаваме въпроси,

да обичаме културата,

да пазим народния дух

и да бъдем човеци.

ЗА ВРЕМЕТО като помисля — с цялата му ретроспекция,

за този днешен ден като помисля

        и за епохите, които почват отсега нататък!

Разбрал ли си, че ти самият няма как да продължиш?

Боиш ли се от тези земни бръмбари?

Страхуваш ли се от това,

        че бъдещето може би за теб ще бъде нищо?

Нищо ли е този днешен ден?

        И нищо ли е миналото, безначалното?

Ако е бъдещето нищо, то и двете с положителност са нищо.

***

(Виждам тоя, който вдига къща, дето ще му служи

        няколко години или пък седемдесет-осемдесет най-много,

виждам тоя, който вдига къща, дето ще му служи повече.)

***

И аз сънувам, че намерение и същност на познатия живот,

преходния, е да даде подобие

        на непознатия живот, на непреходния.

***

Кълна се, според мене

        няма друго в този свят, освен безсмъртие!

Измислените схеми го доказват,

        плувналата небулоза го доказва,

кохезията го доказва и всяка подготовка го доказва,

        тъждественостите доказват го, животът го доказва.

Из „За времето като помисля“, Уолт Уитман, превод Владимир Свинтила (цялото произведение тук)

Не сте ли се питали кой ни е дал усещането за музиката, погледът към красотата, чувството за поезията? Или откъде идва романтиката в написаното слово? С какво добрият текст грабва повечето от нас от самото начало и ни оставя често без дъх, докато не затворим и последната страница? Кое е онова, което ни издига над ежедневното, над обикновеното, когато четем стих? Искам да изпратя 2014 г. с този въпрос, защото смятам, че отговорът му отеква в живота на всеки един от нас!

“Цели армии учени глави мерят поезията на кантар,” оплаква се един учител по литература. Изправени пред магията на текста обаче, “ние трябва да се научим да мислим сами и да се наслаждаваме на езика. Ние не четем и пишем поезия, защото е хубава, а защото сме човешки същества. Човекът е изпълнен със страсти и чувства. Поезията, красотата, романтиката, любовта – заради тях си струва да живее човек.” (вж. тук)

Позволете ми да цитирам учебника „Как да разбираме поезията“ от д-р Дж. Еванс Притчърд:

"За да разбираме напълно поезията, най-напред трябва да се влеем в ритъма, римата и метафорите. После си задайте два въпроса. Първо: Доколко умело е предадена основната тема на стихотворението? И второ: Доколко значителна е тази основна тема? Първият отговор определя степента на съвършенство на стихотворението. Вторият определя неговата значимост. И когато един път сте си отговорили на тези въпроси, определянето на величината на едно стихотворение става относително лесно. Ако нанесем точките за перфектност на стихотворението върху абсцисата на една координатна система, а точките за значимост разположим върху ординатата и после пресметнем общата площ на стихотворението, ще имаме в резултат величината му. Един сонет от Байрън може да получи голям брой точки по ординатата, но само среден брой по абсцисата. От друга страна, един Шекспиров сонет би могъл да получи голям брой точки и по ординатата, и по абсцисата, резултатът от което е голяма обща площ, което ни издава, че стихотворението е наистина велико. Докато разглеждате стихотворенията в този учебник, ползвайте този метод за класификация. Колкото повече расте способността ви да оценявате стихотворения по този начин, толкова повече ще расте Вашата наслада и разбиране на поезията."

– Боклук – рязко обобщава това учителят Кийтинг. – Това мисля за г-н Дж. Еванс Притчърд. Ние не прокарваме тръби. Ние говорим за поезия. Сега искам от Вас да откъснете тази страница.

Тук трябва да кажем, че за щастие учебникът на г-н Дж. Еванс Притчърд е измислен, но за нещастие има множество други подобни, дори у нас. Също така, за нещастие учителят Кийтинг е измислен, но за щастие все още се намират такива, макар и все по-малко у нас. Защото докато всяко дете не схване, че тези неща не се поддават на описание, на научно изследване, на академично систематизиране, няма да имаме усещането за истинското изкуство. Трябва да ги почувстваме със сърцето си и с духа си. Този дух, който е във връзка с Духа на живия Бог. Творецът на вселената не е спрял да работи. А творенията, създадени по Негов образ и подобие, не са загубили своята способност да създават красота. “...че съществуваш и че си различен, че те има и можеш да дадеш на този свят свой собствен стих,” казва още поетът Уитман.  

Какъв ще бъде твоят стих?

В един познат и красив филм за растежа, за приятелството, за неконформизма, за сблъсъка на традицията с иноваторството, силно напомнящ нашенския “Вчера” на Иван Андонов от 1986 г., режисьорът Питър Уиър разказва и за тръпката от четенето, и за магията на поезията, и за онова различно усещане на непреходност, което неизбежно идва при срещата ни с литературата. А с актьорски състав като Робин Уилямс (в ролята на учителя по литература Кийтинг) и още съвсем младия Итън Хоук (като Тод Андерсън, един от учениците), Обществото на мъртвите поети е филм, който не може да не те развълнува, предизвика и запали да потърсиш чувството отвъд физическата реалност, връзката с Твореца. Защото само в тази връзка може всичко да придобие онези така нужни смисъл и завършеност, които липсват на мнозина герои във филма. Те се лутат в опитите си да чуят шепота на своите предшественици, завета на някогашното Общество. Блъскат се в стената на закостенелостта на образованието. Правят отчаяни опити да надскочат себе си – и често успяват. Други се провалят и остават в собствената си незначителност. А тази връзка с Бога е открита и лесно достъпна и за ума, и за сърцето. Стига само да я изберем.

  

Два пътя виждам във гората.

По неутъпкания аз поех

и нищо с мен не взех.

Робърт Фрост

ЗА ВРЕМЕТО, като помисля, струва ми се, че бихме могли да обърнем повече внимание на безценните неща, отколкото на ценните. Да започнем тази вечер.

Трейлърът на филма "Обществото на мъртвите поети"

В послеслов днес отдавам дължимото на големия Робин Уилямс, който си отиде нелепо на 11 август тази година. През 2014 г. големият актьор се оказа най-търсеното нещо в Гугъл в България. Затова съм насърчен от една страна, че ние умеем да ценим качеството и доброто послание, а от друга страна се надявам да имаме занапред и приживе водачи в тази своеобразна класация, за да не е необходимо да изпитаме трагедия, преди да се заинтересуваме от нея. При всички положения, R.I.P., Robin! Четем в Библията думите на старозаветния проповедник, който казва: „По-добре е свършването на работата, отколкото започването й.“ Уилямс остави огромна следа и вдъхновение за мнозина, остави роли, които спират дъха, остави три деца. И накрая остави живота. Никога няма да мога да обясня и оправдая подобен трагичен жест, защото той отеква ужасно във вечността. Но нека той послужи като предупреждение и повод за спиране и размисъл за всеки от нас. Аз ще оставя стиха, който неговият герой Кийтинг намира от поета от 17 век Робърт Херик:

„Доброто старо време все още си лети.

И цветето, което се усмихва днес, утре ще умре.“

„Все пак благодаря Ви за участието. Защото ние сме храна за червеи, момчета.

Защото, вярвате или не, всеки един от нас в тази стая един ден ще престане да диша, ще изстине и ще умре. Елате тук и разгледайте внимателно тези лица от миналото.

Минавали сте покрай тях много пъти, но не мисля, че някога сте се заглеждали в тях.

Не са много по-различни от Вас, нали? Непобедими, точно както и Вие се чувствате. Светът е тяхната мида. Те вярват, че предназначението им е да свършат велики дела, точно както повечето от Вас. Очите им са пълни с надежда, точно както Вашите. Дали са чакали, докато е станало твърде късно, да постигнат в живота си и частица от това, на което са били способни? Защото виждате ли, господа, тези момчета сега са тор за нарцисите. Но ако се заслушате наистина добре, можете да чуете как ви шептят своя завет...“

Робин Уилямс в ролята на Джон Кийтинг

Мартин Райчинов