Живи легенди

Живи легенди

Ники Илиев, 2014 г.

От две години насам български филм не беше оглавявал класацията на най-гледаните филми у нас. Това успя да постигне "Живи легенди" на режисьора Ники Илиев (за филма в IMDb тук). За първата си седмица след премиерата филмът е гледан от общо 13 392 зрители и има 110 997 лева от продажба на билети.

След като преди две години първият филм на този режисьор „Чужденецът“ предизвика силно противоречиви отзиви сред публиката, макар и да спечели няколко награди на независими фестивали извън страната, сега Ники Илиев се хвърли в нов проект, който използва един познат и изпитан сюжет – връщането в невинното минало.

В един сценарий, който експлоатира темата за загубените мечти и намирането им, ние се потапяме във филм, който ще ни изненада изключително приятно. Режисьорският подход на актьора Ники Илиев работи доста добре по няколко причини – историите му са леки и забавни (без да са блудкави), действието (или поне част от него) се развива на приятни за окото локации, а в актьорския състав задължително присъства поне едно голямо име.

Горчиво-сладката комедия "Живи легенди" следва плътно тази схема и то очевидно – без претенции за високо изкуство или някакви особено сложни послания. Всичко започва (или по-точно всичко се обърква) с един инцидент. Един млад банкер, домогнал се до всички блага, за които може да се мечтае, претърпява катастрофа и изпада в безсъзнание, за да се събуди със съзнанието на своето 18-годишно аз. Без да помни нищо от случилото се след завършването си, той пристига в родния град, за да се види с хората, които сега смята за най-близки, а именно бившите му съученици. Изпълнен с ентусиазъм и несвойствена за възрастта му приповдигнатост, нашият герой с изумление се сблъсква с навъсените и недоволни хора, в които са се превърнали приятелите му днес. Подтикнат от преоткрития си приключенски дух, той решава да сбъдне юношеските мечти на всеки един от тях, а и да намери себе си някъде по пътя.

Гледай трейлъра на филма тук.

Задължително трябва да спомена, че сценаристи на филма са самият Ники Илиев, жена му Саня Борисова и новата надежда на българското кино Николай Василевски (който се появява и с малка роля). Съставът е много умело побран, за да изиграе една комедия с елементи на разсъждение: Орлин Павлов, Стефан Щерев, Яна Маринова, Георги Кадурин, Любомир Ковачев, Ники Илиев, Саня Борисова. 

А ярката и безспорно качествена поява на самия Микеле Плачидо е огромен успех на кастинга, за разлика от нелепата употреба на Кристоф Ламбер в „Чужденецът“. Защото връщането на инспектор Корадо Катани изключително добре подчертава духа на филма, като ни пренася назад точно във времето, когато Октоподът реално можеше да бъде преборен – поне в нашите детски мечти. Това е времето, от което идваме ние – поколението между 30 и 40 години, които в момента сме удряни и побеждавани, но продължаващи да търсим детските мечти за един по-добър свят. И Плачидо си спомня с умиление времето, което е прекарал в България през осемдесетте. Ние също.

Точно като по детски невинен е и моралният облик на филма. Изненадващо в него няма нито секс сцени, нито мръсен език, нито убийства, нито побоища. И за всички, които смятат и настояват, че единствено това продава в наше време, ще кажа, че касовият успех на филма сам отговаря на този въпрос. Когато застанем в моралните устои на християнските си корени, ние неизбежно стигаме и до големите въпроси за смисъла на нашите борби и съществувания и оттам отговорите са лични. Дори поставени в комедийна форма, въпросите на филма оставят силна следа във всеки зрител.

Ето някои мнения на критици и блогъри:

Виржини Иванова казва: 

„„Живи легенди“ на Ники Илиев беше забавен, смешен, свеж, събуждащ „заспали чувства“ и спомени, пускащ нови мухи в главата ми, приятен за окото и поднесен с много чувство за хумор и вкус. Забавните сцени караха публиката да се смее с глас, а тъжните – да утихва в пълно мълчание. Така че аплодисментите в края си бяха заслужени. На влизане си бяхме взели пуканки и напитки, но на излизане установихме, че те са останали непокътнати.

Леко ме подразни това, че рекламата (или т.нар. продуктово позициониране) не беше поднесена дискретно и ми се струва, че в операторско отношение филмът можеше да се представи по-добре. Но с една дума: препоръчвам! За настроение, за удоволствие, за надъхване преди пролетно-летния сезон, за поразчовъркване на затлачени въпроси вътре в нас, за припомняне на детството и завръщане към себе си. И защото ми писна от пошлост, криминалета и сополиви драми.“

След тази рецензия е моментът да кажем, че бюджетът на „Живи легенди“ е само 400 хил. лв. Като се има предвид сериозното продуктово позициониране, подобни приходи са съвсем реалистични. И с това Ники Илиев и екипът му показват, че хубаво кино може да се прави и с малко пари, стига да има добра идея (която нито е нова, нито е изненадваща, но е неувяхващо добра), добър кастинг, добро място и точното време, в което да се представи. И, да не пропусна, страхотен саундтрак – музиката към филма е изключително грабваща и допринася в немалка степен за неговото възприемане. Самият Орлин Павлов, който изпълнява песента на филма, казва: "Сингълът е различен от моя стил, той е създаден специално и е подчинен изцяло на сюжета на филма. Искрено се надявам да предизвикам усмивката на всеки, който чуе песента или гледа видеото, припомняйки за смелите тийнейджърски мечти и незабравимите морски истории." 

Нека направим малка пауза, за да изгледаме този зареждащ клип тук.

Блогърът Константин Павлов – Комитата (вж. неговия блог тук), когото уважавам и следя, заради това, че неуморно продължава да разказва на обществото за протестите, които определено не са замрели, а развиват един граждански дух, сега прави лирично отклонение от темата, за да ни разкаже за своето впечатление от премиерата на филма:

„Като цяло, съм приятно изненадан от „Живи легенди“. Леката комедия, поради свръх–сериозността на нашия национален характер (а сигурно и поради други обективни фактори), в България трудно вирее и често се изражда в просташка халтура или в негледаема скука. 
По–досетливите сигурно ще изчисляват защо във филма играят голф и кикбокс, защо Балчик е сниман от такива странни ракурси, какви са тия хотели и барове, образци на мутробарока и прочее... Определено България изглежда по–лъскаво, по–кичозно и по–грандомански от реалната си версия, ама какво толкова, нали е на кино.
Участва и побелелият Микеле Плачидо, който в една мъничка роля показва голяма класа. Като цяло, става за гледане. Не е шедьовър, но е достатъчно свеж, за да задържи вниманието докрай.“

Милена Фучеджиева също обобщава така:

„Филмът е лек, непре-тенциозен, без цинизъм, нещо рядко срещано тук, с хубави млади актьори, чудесна музика, приятна история разказана честно, без напън, което е много важно, защото тук напънът ражда страшни недоразумения. 

Младежка история за приятелството и обратите на съдбата, разказана с приятно чувство за хумор. Не е шедьовър, но и няма претенцията да е такъв, а да забавлява. Излизаш усмихнат, било ти е приятно! И е българско!

Ако искате да забравите за час и половина кочината, в която се намираме, и да се разтоварите, "Живи легенди" върши чудна работа. 

А Ники ще става само по-добър, което е супер. Имаме млад и много гледаем режисьор.“

Ники Илиев от своя страна заявява, че кино трябва да се прави умно, да се използват всички възможности, дори когато актьорският или финансовият потенциал не са толкова големи. И мисля, че успява.

„Живи легенди“ е филм за всички, които са забравили какво са искали и мечтали, когато са били на 18 години. Филм, който ще ни напомни за какво наистина си струва да печелим пари и дали можем да пренебрегнем приятелите си, за да постигаме материални цели. Филм, който има способността да ни накара да се изправят срещу страховете си.

В традицията на „Емигранти“ и „Шивачки“, но с огромна доза хумор и лекота на изпълнението, „Живи легенди“ е филм, който си заслужава да гледате. Не само защото е български. А защото изговаря емоциите на цяло поколение.

Това сме ние, живите легенди на България. 

На прощаване: Този непреходен хит на Челентано. Ще видите защо. :)

Преди полунощ

Преди полунощ

Sony Pictures Classics, 2013 (за филма тук)

Едно от най-близките ми семейства веднъж ми бе споделило, че тайната на успяването да се запази дълбокото чувство в една връзка в продължителен период от време са разговорите. В най-трудните моменти от брака си те са изоставяли всичко, което правят, спирали са задължения, телефони и компютри, за да започнат да говорят. Да изливат онова, което е в душата им, с идеята, че няма грешни отговори, само правилни пътища. Господ ги е благословил с красив брак и прекрасна любов за пример.

Всяка връзка обаче, започнала с надеждите на романтиката и очаквания за вечна неудържима и безбрежна любов, с времето започва да се впуска в каналите на ежедневието, баналността и актуалните грижи, които оставят романтиката на заден план. Често в този момент партньорите се чувстват изчерпани, недооценени и неспособни да продължат.

В такъв етап от живота си се намират образите във филма "Преди полунощ" (трейлър тук). Филмът е второ продължение на вече станалия класически „Преди изгрев“, като действието в тях се развива през девет години, колкото е и времето между самите продукции. Преди 18 години режисьорът Ричард Линклатер предприема първия си експеримент с младия тогава Итън Хоук и с неизвестната френска актриса Джули Делпи. Двамата се срещат в един романтичен проблясък, но любовта между тях избуява в пълна сила девет години по-късно, в продължението Преди залез.

След още девет години двамата са поставени в момент от живота си, когато се познават твърде добре и това няма да бъде отношението им от предните филми. Двамата вече дотолкова могат да завършват изреченията на другия, че дори не осъзнават до колко голяма пропаст ги е довело това. В една дълга връзка човек може да мисли, че познава мислите на другия, но да се заблуждава дълбоко за онова, което тече под повърхността.

И така постепенно приятните разговори от предните филми отстъпват на споровете. Изключително добре написани, в дълбочина и дължина, която американското кино не познава. Двамата говорят дълго, искрено… и много истинско.

Тайният живот на Уолтър Мити

Тайният живот на Уолтър Мити

от Джеймс Търбър, 18 март 1939 г.

- Пълен напред! – гласът на Командира беше като ледотрошач. Униформата му бе безупречна, а обшитата бяла шапка елегантно падаше над студеното му сиво око.

- Сър, няма да успеем. Ако питате мен, това е жесток ураган…

- …но не Ви питам, лейтенант Берг – отвърна Командира. – Включвайте допълнителните машини. Засилете мощността на макс! Минаваме през бурята!“

Бумтенето на цилиндрите се засили: пата-пата-пата-пата. Командирът се втренчи в заледяващия се преден люк. Вдигна телефона и даде поредица отчетливи заповеди.

- Превключи на заден номер 8!

- Превключи на заден номер 8! – повтори лейтенант Берг.

- Пълна тяга на глава номер 3!

- Пълна тяга на глава номер 3!

Екипажът на огромния военноморски хидроплан трескаво се суетеше в изпълнение на задълженията си.

- Старият ще ни измъкне – се повтаряше от човек на човек. – Старият не се страхува и от Ада!…

„Не толкова бързо, караш твърде бързо!“ – каза г-жа Мити. „Защо караш толкова бързо?“ „Какво?“ – сепна се Уолтър Мити. Той погледна жена си до него с искрена изненада. Тя изглеждаше брутално непозната, като чужда жена, която му се е развикала в тълпа. „Караше с близо 90 км в час“ – каза тя. „Знаеш, че мразя да вдигаш над 60. Ти караше с почти 90.“

Уолтър Мити кара до Уотърбъри в мълчание, а бученето на хидроплана SN202 в най-тежката буря, която флотът е виждал от двайсет години насам отшумяваше в далечните, тайни кътчета на съзнанието му.

„Нещо отново си напрегнат“ – обади се г-жа Мити. „Май пак имаш от онези дни. Кога най-после ще се съгласиш да отидем при д-р Реншоу.“

Уолтър Мити спря пред фризьора, където остави жена си. „Да не забравиш да си купиш онези галоши“ – каза тя, докато прибираше огледалцето в чантичката си. „Нали говорихме вече“ – продължи г-жа Мити, излизайки от колата. „Не си вече толкова млад.“ Той запали двигателя. „И защо не си носиш ръкавиците? Да не си ги загубил?“ Уолтър Мити бръкна в джоба на палтото и извади ръкавиците си. Сложи ги и я изгледа как влиза в салона. След това обърна колата, спря на червения светофар и веднага отново ги свали. „Айде, давай, човече!“ – извика му полицаят след смяната на светлините, а Мити гузно навлече отново ръкавиците и тръгна. Известно време той кара безцелно по улиците и накрая мина покрай болницата на път за паркинга.

- Докараха банкера-милионер Уелингтън Макмилан – заяви красивата медицинска сестра.

- Така ли? – каза Уолтър Мити, като бавно свали ръкавиците си. – Кой е поел случая?

- Д-р Реншоу и Д-р Бенбоу, но тук са и двама специалисти – Д-р Ремингтън от Ню Йорк и Д-р Причард-Митфорд от Лондон, който дойде специално за случая.

В края на дългия коридор се отвори една врата и оттам дойде Д-р Реншоу. Той изглеждаше объркан и измъчен.

- Здравей, Мити – каза той. – Пълен кошмар е тази история с Макмилан. А знаеш, че той е банкер-милионер и близък приятел на самия Рузвелт. Обстреоза на трахеята. Трети стадий. Трябва да го погледнеш.

- Разбира се – отвърна Мити.

В операционната докторите бяха представени тихо и набързо.

- Д-р Ремингтън, Д-р Мити. Д-р Причард-Митфорд, Д-р Мити.

- Чел съм книгата Ви за стрептотрикозата – каза Причард-Митфорд, докато стискаше ръката на колегата си. – Изключителен труд.

- Благодаря Ви – отвърна Уолтър Мити.

- Ха, Мити, не знаех, че си в Щатите – измърмори Ремингтън. – Напълно безмислено беше да ни водят двамата тук.

- Много мило – отвърна Мити.

Точно в този момент една голяма и много сложна машина, свързана с операционната маса, от която излизат множество тръби и жици, започна да издава странни звуци: пата-пата-пата-пата.

- Новият анестетизатор сдава багажа! – извика един стажант. – В целия Изток никой не знае как да го оправи!

- Замълчи, човече! – каза Мити със спокоен басов глас. Той отиде при машината, която сега вече правеше пата-пата-пийп-пата-пата-пийп. Натисна няколко копчета. – Дайте ми писалка! – каза той. Отнякъде изскочи писалка. Той извади заялата подвижна клапа на машината и вкара на нейно място писалката.

- Това ще издържи за десетина минути – каза Уолтър. – Да се заемаме с операцията. Една от сестрите прошепна нещо на Реншоу и Мити видя как докторът пребледнява.

- Започнал е кореопсис – промълви докторът. – Мити, можеш ли да поемеш? Мити го погледна, премести очи върху разтрепераната фигура на Бенбоу, който отпиваше глътка вода, след това върху печалните физиономии на двамата велики специалисти. След това каза отривисто:

- Щом желаете.

Веднага му сложиха бяла престилка, той си нагласи маската и сложи ръкавици. Сестрата му подаде лъскавото…

„Сприиии! Внимавай с буика!“ Уолтър Мити скочи върху спирачките. „Това е погрешната лента, приятелю“ – усмихна се служителят на паркинга. „Да бе, вярно“ – промълви Мити. Той започна внимателно да се измъква назад по лентата, на която пишеше „Изход“. „Оставете колата“ – каза служителят. „Аз ще я преместя.“ Мити излезе от колата и тръгна. „Ей, няма ли да ми дадеш ключовете?“ „А, да“ – каза Мити и подаде връзката на човека. Той умело изведе колата от лентата и я паркира на подходящото място.

Ужасни присмиватели са, мислеше си Уолтър Мити, докато се разхождаше по Мейн Стрийт. Мислят си, че знаят всичко. Веднъж се бе опитал да свали веригите на колата, някъде извън Ню Милфорд, и те се бяха усукали безнадеждно около оста. Трябваше да вика пътна помощ, за да му свали веригите. Дойде един младеж, нахилен до уши. Оттогава г-жа Мити винаги го караше да ходи в сервиза, за да сваля веригите си. Той си помисли, че следващия път е добре да отиде с превързана дясна ръка, така няма да му се смеят. Като ми е превързана ръката, ще видят, че няма как сам да си сваля веригите. Той пльосна обувка в кишата на тротоара. „Галоши“ – си каза сам и започна да се оглежда за магазин за обувки.

Когато отново излезе на улицата с кутията галоши под ръка, Уолтър Мити се зачуди какво бе онова друго нещо, което жена му му заръча да вземе. Два пъти му напомни, преди да тръгнат от къщата си в Уотърбъри. Той мразеше тези седмични посещения в града, защото винаги нещо оплескваше. Веро ли беше? Филтър? Гъба? Не. Паста за зъби, четка за зъби, сода, мода? Отказа се. Тя обаче щеше да помни. „Къде е онова-нещо?“ – ще пита. „Не ми казвай, че си забравил онова-нещо.“ Вестникарче мина покрай него и викаше нещо за делото Уотърбъри.

- Може би това ще освежи паметта Ви – градският прокурор извади огромен пистолет пред притихналата фигура на подсъдимата скамейка. – Виждали ли сте това преди?

Уолтър Мити взе пистолета и го разгледа внимателно.

- Това е моят Уебли-Викърс 50.80 – каза той спокойно. Залата зашумя развълнувано. Съдията призова към ред.

- Явно сте голям специалист в оръжията – тръгна спекулативно градският прокурор.

- Възразявам! – скочи адвокатът на Мити. – Вече доказахме, че обвиняемият не може да е стрелял. Доказахме, че дясната му ръка е била завързана за рамото в нощта на 14 юли. Уолтър Мити вдигна ръка и спорещите адвокати се смълчаха. Той започна с равен тон:

- Каквото и оръжие да ми дадете, можех да застрелям Грегори Фицхърст от сто метра с лявата си ръка.

В залата настана безредие. Женски писък се издигна над глъчката и веднага след това една красива, тъмнокоса жена се хвърли в обятията на Уолтър Мити. Градският прокурор я дръпна грубо и я хвърли на земята. Без да става от мястото си, Мити удари кроше на прокурора и просъска: „Мръсно псе!“…

„Кучешки бисквитки“ – каза Уолтър Мити. Той се спря и сградите по Уотърбъри внезапно изникнаха от замъглилата се съдебна зала. Една двойка мина покрай него и се изкиска. „Той извика „Кучешки бисквитки“ – каза жената на приятеля си. „Този човек си говори сам.“ Уолтър Мити продължи напред. Влезе в първия магазин за домашни любимци. „Искам да купя бисквитки за малко и младо куче“ – каза той на продавача. „Желаете ли конкретна марка, господине?“ Най-великият стрелец на света се замисли. „На пакета пише „Кучетата лаят за тях““ – отговори Уолтър Мити.

Мити погледна часовника си. Жена му щеше да приключи с фризьора до 15 минути, освен ако няма някакви проблеми със сушенето. Понякога се случва. Тя не обича да стига първа в хотела, иска той да е там преди нея и да я чака. Затова се запъти натам и се настани в един фотьойл в лобито, като сложи кутията с галошите и пакета с кучешки бисквити до себе си. Взе един стар брой на списание „Свобода“ и се зачете. „Може ли Германия да покори света по въздух?“ Уолтър Мити се загледа в снимките на бомбардировачи и разрушени градове.

- Канонадата съсипва психически младия Ралей, сър – каза сержанта.

Капитан Мити го погледна през разрошената си коса.

- Прати го да почине малко – каза той уморено. – Заедно с другите. Ще летя сам.

- Не можете, сър – каза сержантът. – Нужни са двама да управляват бомбардировача, а и врагът превръща небето в ад точно сега. Циркът на фон Ричман се намира между нас и Салиер.

- Някой трябва да им спусне амунициите – каза Мити. – Аз тръгвам. Искаш ли малко бренди?

Той сипа едно питие на сержанта и едно за себе си. Войната бумтеше из целите окопи и блъскаше по вратата на постройката. Досами нея падна снаряд и навсякъде се разлетяха трески.

- Това беше близко – каза спокойно капитан Мити.

- Масивният артилерийски огън ни притиска отвсякъде – отвърна сержантът притеснен.

- Сержант, веднъж се живее – каза Мити с лека усмивка. – Нали? Той си сипа още едно питие и го изпи на екс.

- Никога не съм виждал човек да пие като Вас, сър – каза сержантът – С извинение, сър.

Капитан Мити се изправи и взе своя автоматичен пистолет Уебли-Викърс.

- Сър, това са четиридесет километра през ада – настоя сержантът. Мити обърна още едно бренди.

- В крайна сметка – каза той тихо, - животът е ад.

Ударите на канонадата зачестиха, чуваше се отчетливото чат-чат-чат на картечниците, а отнякъде започна ужасяващото пата-пата-пата на новите огнехвъргачки. Уолтър Мити отиде до вратата на постройката в землянката, като си припяваше популярна френска мелодия. Обърна се и помаха на сержаната.

- Поздрави! – каза той и изчезна.

Нещо го разтърси по рамото. „Търся те из целия хотел“ – каза г-жа Мити. „Защо си се скрил в този стар и прашен стол? Как очакваше да те намеря тук?“ „Те приближават“ – каза отнесено Уолтър Мити. „Какво?“ – запита г-жа Мити неразбиращо. „Купи ли онова нещо? А кучешките бисквити? Какво има в тази кутия?“ „Галоши“ – отвърна Мити. „Е не можа ли да ги обуеш в магазина?“ „Замислих се“ – каза Уолтър Мити. „Хрумвало ли ти е някога, че и аз мога да мисля?“ Тя го загледа продължително. „Ще ти премеря температурата, като се приберем“ – каза тя.

Те излязоха през въртящите се врати, които издаваха ироничен шум. До паркинга имаше две пресечки. Когато стигнаха аптеката на ъгъла, тя каза: „Изчакай ме, забравих нещо. Ще отнеме минутка.“ Забави се повече от минута. Уолтър Мити запали цигара. Заваля дъжд като суграшица. Той се облегна на стената на аптеката и дърпаше от цигарата си… Изправи рамене и събра пети.

- Без кърпа, благодаря – каза Уолтър Мити насмешливо. Дръпна още веднъж от цигарата и я хвърли с отривист жест. След това с онази едва забележима и убягваща усмивка на лице той се обърна към взвода за разстрел. Изправен и неподвижен. Горд и надменен. Уолтър Мити, непобеденият, неразгадан до последно. ♦

Превод: Мартин Райчинов, ‚2014

През 1939 г. списание Ню Йоркър публикува този разказ от Джеймс Търбър (прочетен със съкращения). Разказът придобива изключителна популярност, като налага дори името на Уолтър Мити като човек, който се опитва да избяга с мечти от реалността, а етикетът „митиизъм“ се лепва на хора с особена неспособност да живеят в реалността.

През 2014 г. Бен Стилър оживява разказа на големия екран, като взема само повод от старата история и й придава едно съвсем ново звучене, задавайки обаче отново въпроса защо хората в онова, а и в днешното общество, искат да избягат от сивотата на ежедневието и да превърнат живота си в една по-голяма и значеща история. Къде всъщност гледаме ние в търсене на смисъла и посоката на своя живот?

Филмът използва в основата си кодирания смисъл на 25-ия кадър. Знаем, че в киното този кадър не се ползва, защото влияе непосредствено върху подсъзнанието и извиква онези сфери на живота, където са мечтите и където пребивават нашите метанаративи. В очакване на този 25-ти кадър филмът ни показва какво се случва, когато заживеем мечтите си тук и сега.

Владимир Левчев имаше много интересна статия в Дневник. В която разглеждаше как Айзък Азимов през 1964-та година си е представял света днес, 2014-та. И стига до извода, че не е въпросът как и дали се сбъдват мечтите, а че гледано от днешна перспектива те си изглеждат детински. И ако се чудим как ще изглежда светът през 2084-та, ще изпаднем в същата заблуда. Ще има ли тогава протести пред Парламента – не знаем. Ще има ли тогава потомци на агенти на ДС и креатури, от които искаме да се освободим – не знаем. Но не е и това въпросът. Ако не започнем да живеем днес и сега, няма кога да ни се случи това. Тогава само ще ни се смеят на мечтите и на истинската причина да не сме ги сбъднали.

И да цитирам думите на Левчев: „Ако не сме щастливи тук и сега – никога няма да бъдем. Ако не сме свободни тук и сега – никога няма да бъдем. Ако не се освободим от робското си мислене веднага – винаги ще бъдем роби. Или на другите, или на предразсъдъците си. Ако не обичаме в този момент – никога няма да обичаме.“

25-ият кадър във филма „Тайният живот на Уолтър Мити“ ще ви изненада. Гарантирам!