Обществото на мъртвите поети

КАКЪВ Е ТВОЯТ СТИХ?

Посвещавам на моя o, captain, my captain

от ученическите години

Здравко Бешенджиев

който ни научи да задаваме въпроси,

да обичаме културата,

да пазим народния дух

и да бъдем човеци.

ЗА ВРЕМЕТО като помисля — с цялата му ретроспекция,

за този днешен ден като помисля

        и за епохите, които почват отсега нататък!

Разбрал ли си, че ти самият няма как да продължиш?

Боиш ли се от тези земни бръмбари?

Страхуваш ли се от това,

        че бъдещето може би за теб ще бъде нищо?

Нищо ли е този днешен ден?

        И нищо ли е миналото, безначалното?

Ако е бъдещето нищо, то и двете с положителност са нищо.

***

(Виждам тоя, който вдига къща, дето ще му служи

        няколко години или пък седемдесет-осемдесет най-много,

виждам тоя, който вдига къща, дето ще му служи повече.)

***

И аз сънувам, че намерение и същност на познатия живот,

преходния, е да даде подобие

        на непознатия живот, на непреходния.

***

Кълна се, според мене

        няма друго в този свят, освен безсмъртие!

Измислените схеми го доказват,

        плувналата небулоза го доказва,

кохезията го доказва и всяка подготовка го доказва,

        тъждественостите доказват го, животът го доказва.

Из „За времето като помисля“, Уолт Уитман, превод Владимир Свинтила (цялото произведение тук)

Не сте ли се питали кой ни е дал усещането за музиката, погледът към красотата, чувството за поезията? Или откъде идва романтиката в написаното слово? С какво добрият текст грабва повечето от нас от самото начало и ни оставя често без дъх, докато не затворим и последната страница? Кое е онова, което ни издига над ежедневното, над обикновеното, когато четем стих? Искам да изпратя 2014 г. с този въпрос, защото смятам, че отговорът му отеква в живота на всеки един от нас!

“Цели армии учени глави мерят поезията на кантар,” оплаква се един учител по литература. Изправени пред магията на текста обаче, “ние трябва да се научим да мислим сами и да се наслаждаваме на езика. Ние не четем и пишем поезия, защото е хубава, а защото сме човешки същества. Човекът е изпълнен със страсти и чувства. Поезията, красотата, романтиката, любовта – заради тях си струва да живее човек.” (вж. тук)

Позволете ми да цитирам учебника „Как да разбираме поезията“ от д-р Дж. Еванс Притчърд:

"За да разбираме напълно поезията, най-напред трябва да се влеем в ритъма, римата и метафорите. После си задайте два въпроса. Първо: Доколко умело е предадена основната тема на стихотворението? И второ: Доколко значителна е тази основна тема? Първият отговор определя степента на съвършенство на стихотворението. Вторият определя неговата значимост. И когато един път сте си отговорили на тези въпроси, определянето на величината на едно стихотворение става относително лесно. Ако нанесем точките за перфектност на стихотворението върху абсцисата на една координатна система, а точките за значимост разположим върху ординатата и после пресметнем общата площ на стихотворението, ще имаме в резултат величината му. Един сонет от Байрън може да получи голям брой точки по ординатата, но само среден брой по абсцисата. От друга страна, един Шекспиров сонет би могъл да получи голям брой точки и по ординатата, и по абсцисата, резултатът от което е голяма обща площ, което ни издава, че стихотворението е наистина велико. Докато разглеждате стихотворенията в този учебник, ползвайте този метод за класификация. Колкото повече расте способността ви да оценявате стихотворения по този начин, толкова повече ще расте Вашата наслада и разбиране на поезията."

– Боклук – рязко обобщава това учителят Кийтинг. – Това мисля за г-н Дж. Еванс Притчърд. Ние не прокарваме тръби. Ние говорим за поезия. Сега искам от Вас да откъснете тази страница.

Тук трябва да кажем, че за щастие учебникът на г-н Дж. Еванс Притчърд е измислен, но за нещастие има множество други подобни, дори у нас. Също така, за нещастие учителят Кийтинг е измислен, но за щастие все още се намират такива, макар и все по-малко у нас. Защото докато всяко дете не схване, че тези неща не се поддават на описание, на научно изследване, на академично систематизиране, няма да имаме усещането за истинското изкуство. Трябва да ги почувстваме със сърцето си и с духа си. Този дух, който е във връзка с Духа на живия Бог. Творецът на вселената не е спрял да работи. А творенията, създадени по Негов образ и подобие, не са загубили своята способност да създават красота. “...че съществуваш и че си различен, че те има и можеш да дадеш на този свят свой собствен стих,” казва още поетът Уитман.  

Какъв ще бъде твоят стих?

В един познат и красив филм за растежа, за приятелството, за неконформизма, за сблъсъка на традицията с иноваторството, силно напомнящ нашенския “Вчера” на Иван Андонов от 1986 г., режисьорът Питър Уиър разказва и за тръпката от четенето, и за магията на поезията, и за онова различно усещане на непреходност, което неизбежно идва при срещата ни с литературата. А с актьорски състав като Робин Уилямс (в ролята на учителя по литература Кийтинг) и още съвсем младия Итън Хоук (като Тод Андерсън, един от учениците), Обществото на мъртвите поети е филм, който не може да не те развълнува, предизвика и запали да потърсиш чувството отвъд физическата реалност, връзката с Твореца. Защото само в тази връзка може всичко да придобие онези така нужни смисъл и завършеност, които липсват на мнозина герои във филма. Те се лутат в опитите си да чуят шепота на своите предшественици, завета на някогашното Общество. Блъскат се в стената на закостенелостта на образованието. Правят отчаяни опити да надскочат себе си – и често успяват. Други се провалят и остават в собствената си незначителност. А тази връзка с Бога е открита и лесно достъпна и за ума, и за сърцето. Стига само да я изберем.

  

Два пътя виждам във гората.

По неутъпкания аз поех

и нищо с мен не взех.

Робърт Фрост

ЗА ВРЕМЕТО, като помисля, струва ми се, че бихме могли да обърнем повече внимание на безценните неща, отколкото на ценните. Да започнем тази вечер.

Трейлърът на филма "Обществото на мъртвите поети"

В послеслов днес отдавам дължимото на големия Робин Уилямс, който си отиде нелепо на 11 август тази година. През 2014 г. големият актьор се оказа най-търсеното нещо в Гугъл в България. Затова съм насърчен от една страна, че ние умеем да ценим качеството и доброто послание, а от друга страна се надявам да имаме занапред и приживе водачи в тази своеобразна класация, за да не е необходимо да изпитаме трагедия, преди да се заинтересуваме от нея. При всички положения, R.I.P., Robin! Четем в Библията думите на старозаветния проповедник, който казва: „По-добре е свършването на работата, отколкото започването й.“ Уилямс остави огромна следа и вдъхновение за мнозина, остави роли, които спират дъха, остави три деца. И накрая остави живота. Никога няма да мога да обясня и оправдая подобен трагичен жест, защото той отеква ужасно във вечността. Но нека той послужи като предупреждение и повод за спиране и размисъл за всеки от нас. Аз ще оставя стиха, който неговият герой Кийтинг намира от поета от 17 век Робърт Херик:

„Доброто старо време все още си лети.

И цветето, което се усмихва днес, утре ще умре.“

„Все пак благодаря Ви за участието. Защото ние сме храна за червеи, момчета.

Защото, вярвате или не, всеки един от нас в тази стая един ден ще престане да диша, ще изстине и ще умре. Елате тук и разгледайте внимателно тези лица от миналото.

Минавали сте покрай тях много пъти, но не мисля, че някога сте се заглеждали в тях.

Не са много по-различни от Вас, нали? Непобедими, точно както и Вие се чувствате. Светът е тяхната мида. Те вярват, че предназначението им е да свършат велики дела, точно както повечето от Вас. Очите им са пълни с надежда, точно както Вашите. Дали са чакали, докато е станало твърде късно, да постигнат в живота си и частица от това, на което са били способни? Защото виждате ли, господа, тези момчета сега са тор за нарцисите. Но ако се заслушате наистина добре, можете да чуете как ви шептят своя завет...“

Робин Уилямс в ролята на Джон Кийтинг

Мартин Райчинов

Any Given Sunday

Преди няколко години анонсите за мачовете за Шампионската лига по телевизията вървяха със страхотни кадри от голове, спасявания, сблъсъци и моменти на триумф и страдание. Зад кадър вървеше глас, който обясняваше какво е футболът. И всеки път като чуех тези думи, последното нещо, което исках, е да седна и да гледам футбол спокойно с бира и семки пред мен. Желанието ми преди всичко беше да изляза на терена и да оставя сърцето си там. Да овършея всеки чим трева и да дам гръб на всеки съотборник, за да спечеля победата. Тогава футболът се превръщаше в повече от спорт. Той бе самият живот.

Този глас принадлежеше на Ал Пачино. А филмът, откъдето е взет, е вече добре познат на българската публика – „Всяка една неделя“ от 1999 г. на режисьора Оливър Стоун. Превърнал се в класика, той не спира да бъде актуален в която и да е точка от времето. Оливър Стоун има тази способност да прехвърля времето и пространството и да оставя следи, които да дават насоки десетилетия напред. Както е тръгнало, описваното в тази история няма да става по-малко важно или да се обезмисля около нас. А тъкмо напротив – все повече ще говорим за тези неща и за основите, които сякаш изчезват, паднали в жертва на нещо друго. Филмът разказва, разбира се, за един друг футбол – американският – който остава в максимална степен неразбираем за европейската аудитория. Но историята е много по-голяма от конкретния спорт и в пълна степен можем да си я повтаряме за всеки колективен спорт. И не само.

В тези дни, когато светът е футбол, ние се връщаме към тази история, защото тя може да ни разкаже много. Световното първенство е в разгара си, груповата фаза отмина, видяхме и красивата, и грозната страна на футбола. И докато най-коментираните моменти до този момент остават спиращото дъха изпълнение с глава на Ван Перси срещу Испания и смразяващото кръвта повторение на кошмара Луис Суарез, започва да става пределно ясно на всички, че нещо в самото естество на спорта куца и не се получава. Какво обаче е то? Защо Испания си отиде безславно от шампионата, като в състава й има звезди, оценени на близо един милиард евро? Защо Италия не можа да се класира напред, като беше сочена поне за скрит фаворит? Защо Англия дори не можа да премине груповата фаза и да си отпадне на четвъртфинал, както си му е редът, за да се спазват традициите? Защо Аржентина без Меси се лута безцелно по терена и всички разчитат той да вкара повече голове, отколкото разпасаната защита може да понесе? Мисля, че има повече от един отговор на тези въпроси, но един е ясно определим. И той се забелязва в „малките“ отбори на това първенство.

 Трейлърът на Any Given Sunday, 1999

„Във всяка една неделя отборът ти може да победи или да загуби.“ Това е житейското мото на стария собственик на отбора по американски футбол „Маями Шаркс“, което е предал на своя треньор. И да, това е наистина така. Някога славният отбор сега преживява трудни времена и е на път дори да не се класира за плейофите на шампионата. С контузията на титулярния куотърбек идва шанса на един млад играч, който досега е седял на скамейката във всички срещи, за да гледа отблизо големия футбол. Очаквано, така започва една голяма кариера.

„С голямата сила идва и голямата отговорност“ – бе казал в един друг филм чичото на Спайдърмен. А отговорността е тежко бреме за носене. Понякога твърде тежко. Защото тя означава да бъдеш лидер, да бъдеш пример, да бъдеш някой, когото другите да искат да следват. И да внимаваш. Защото със славата идва и изкушението на възгордяването. Когато човек започва да мисли себе си за по-голям от другите и да забрави, че без отбора си, без хората около себе си, без близките си той е нищо. Тук някъде започваме да усещаме проблемите на футбола. Дали покрай гениалните неколцина не сме започнали и ние да забравяме, че около всеки от тях има по още десет човека, от които зависи играта да бъде толкова велика? Дали и ние не допринасяме за това с култовете, които изграждаме? Както видяхме, един Иниеста не прави Испания. Един Меси не прави Аржентина. Един Неймар не прави Бразилия. Един Балотели не прави Италия. А Суарез сам си направи, каквото си направи – 4 месеца извън терените, девет мача на националния отбор и провал на кариерата… Какво липсва във всичко това?

Във филма има два вида конфликти, които водят след себе си голямата драма. И двата се въртят около едно и също – екипната игра. „Футболът е проста игра“, бе казал Гари Линекер преди много време. Наистина е проста игра. Когато играят всичките единайсетима заедно. Когато знаят, че от всеки един друг зависи изхода на мача и победата. Когато играеш, за да помагаш на останалите. Когато си лидер, който води с пример. Когато разчиташ на другите и те знаят, че могат да разчитат на теб. Това е спорт, който е като живота. Можеш да си единак и да си гениален. Можеш да направиш велико откритие. Можеш да си много успешен в бизнеса. Можеш да си най-добрия в областта си. Но ако не осъзнаваме приноса на всички други, които „играят“ заедно с нас, неминуемо се проваляме. Това е единият конфликт във филма. Умението на отбори като Коста Рика, Мексико, Чили, Белгия да се обединят и да играят заедно – това носи успех, симпатии и дава на футбола онази красота, която започваме да забравяме. Красотата, която Ливърпул носеше в последния сезон – да играеш заедно и да играеш за другите. Тази красота е вътрешна, тя идва от сърцето и се вижда във всяка сфера на живота ни.

Но за да играеш в отбор, най-важното нещо, което се изисква е доверие. Пълно и безусловно. Няма да забравя, когато посетихме с жена ми стадиона на Ливърпул, показаха ни съблекалнята на отбора. Тя представлява една доста малка стая, където преди мач се събират трийсетина души и изграждат колектив. Всеки един е важен и няма статус над останалите. Най-важното – в съблекалнята няма индивидуални шкафчета. Всеки оставя личните си неща по пейките и после си ги намира там. Причината? Ако нямат доверие помежду си за личните неща, как можем да очакваме да имат доверие помежду си на терена? И това мислене се изгражда поколение след поколение.

Това е най-добрият момент да чуем отново думите на тази реч на Ал Пачино. Естествено, те идват в мига, когато отборът излиза на полувремето на най-важния си мач, решителната битка за плейофите, когато всичко изглежда загубено по редица причини. И започва с думите „Всъщност не знам какво да ви кажа.“ Сякаш всичко вече е казано… Дали? Изслушайте я, а по-долу е преводът на текста.

 „Не знам какво да ви кажа. Остават 3 минути до най-голямата битка в професионалната ни кариера. Днес е решителният ден. Или ще станем отново отбор, или ще ни смачкат. Ще ни смачкат сантиметър по сантиметър, мач по мач. В момента сме в Ада, господа. Повярвайте ми. И можем да си останем там и да се оставим да ни бият или можем с бой да си пробием път към слънцето. Можем да се измъкнем от Ада сантиметър по сантиметър.
Аз не мога да го свърша вместо вас. Вече съм прекалено стар.
Когато се огледам и видя младите ви лица, си мисля, че направих всички възможни грешни избори в живота. Не знам дали ще ми повярвате, но пропилях всичките си пари. Прогоних всички, които някога са ме обичали. Напоследък дори не понасям лицето, което ме гледа от огледалото. Когато човек остарее, той губи някои неща. Това е част от живота.
Но ние разбираме това, чак когато започнем да ги губим. Накрая разбираш, че животът е игра на сантиметрите. Също като футболът. Защото и в двете игри – и в живота, и във футбола, имаш ужасно малка възможност да грешиш. Една стъпка в грешната посока и всичко отива на вятъра. Една секунда закъснение и изпускаш момента.
Сантиметрите, които ни трябват, са навсякъде около нас. Те са във всяка малка възможност, във всяка минута и секунда. Целта на нашия отбор е да се бори за сантиметъра. Трябва да разкъсаме себе си и всички около нас в името на този сантиметър. Ние се борим за него със зъби и нокти, защото знаем, че когато съберем всички спечелени сантиметри, те ще определят границата между победата и поражението! Между живота и смъртта!Във всяка битка този, който е готов да умре, ще спечели сантиметъра. И ако аз продължавам да живея, това е, защото не съм се отказал да се боря до смърт за сантиметъра. Защото това е животът! Сантиметрите, наредени пред теб! Не аз мога да ви накарам да победите!
Погледнете човека до вас! Погледнете го в очите! Ще видите очите на човек, който ще се бори заедно с вас! Ще видите очите на човек, който ще се пожертва за отбора, защото знае, че когато се наложи, ще направите същото и за него!
Това означава отбор, господа! Сега от нас зависи дали отново ще станем отбор или всеки от нас ще умре сам. Това е футболът, момчета. Това е всичко. И така... какво ще направите?“

Ето го моят отговор на горните въпроси. Забравеното някогашно усещане за отбор, за игра, за чест, за победа, за друг вид величие… Това е вторият конфликт във филма – комерсиализацията на спорта и налагането на звезди, които да носят печалби и определят политиката на отборите. Треньорът на „Маями Шаркс“ е сякаш последният мохикан от старата школа на преклонението пред играта, отбора и заедността. И не е готов да жертва себе си и принципите си заради това. Готов е да променя останалите обаче. И го може. Готов е и да плати цената за това, макар да знае, че тя е доста висока.

Защото знае, че на терена е като в живота.

Вие какво ще направите?

„Всяка една неделя“ е велик филм. Не само защото прихваща мащабни проблематики, които са

валидни и днес. Не само защото предлага един разрез на американското общество и носи след себе си въпроси и решения. Не само заради участието на звездите си Ал Пачино, Камерън Диас, Джейми Фокс, Денис Куейд. Не само заради режисьора си Оливър Стоун. А защото усеща онова нещо, за което говори, усеща тъканта на живота и на обществото и ги пресъздава с игра, постановка, музика, за да влезе под кожата ни и да ни променя. Това прави голямото кино.

Песента на Джейми Фокс, който не само прави 

своя пробив в голямото кино, но и изпълнява 

оригиналния саундтрак. Музиката допринася 

изключително много за усещането на филма. 

Във всяко отношение той е обмислен 

и добре поднесен. 

The Story of Luke

Човекът в мен

Днес реших да съчетаем киното и литературата, защото този филм и следният текст са сякаш писани заедно. Тази статия ще съдържа един по-дълъг цитат от книгата „Обновление на сърцето“ от Далас Уилард, издание на NavPress от 2002 г. Изключително препоръчвам този автор, макар за съжаление да не е преведен още на български.

„С изграждането на Своето царство, Христос отговаря на най-дълбоките нужди на човешката личност за правда, сигурност и цел. Дори и да Го оставим настрана обаче, отново ще се изправим пред неизбежните въпроси: Защо животът ни е такъв, какъвто е? Какво може да го направи по-различен? Невъзможността да намерим отговори ни оставя да се носим безцелно в потока на събитията, оставени на милостта на всякакви идеи или сили, с които се сблъскваме. Това в общи линии е положението на човека днес. Виждаме го всеки ден около нас.
 Векове наред хората се опитват да дадат отговори на тези въпроси. И единодушно стигат до извода, че най-важният фактор за живота, какъвто е и какъвто трябва да бъде, е какви сме ние „отвътре“. Неминуемо ще ни се случват добри или лоши неща. Но в крайна сметка животът до голяма степен, ако не и изцяло, зависи от това, какви сме ние дълбоко вътре в себе си. Тази „вътрешна част“ е областта, в която формираме (или трансформираме) духовното в себе си.
 „Вътре“ са нашите мисли, чувства, намерения, мечти, както и техният източник, независимо какъв е той. Животът, който живеем миг след миг и ден след ден, извира от един дълбок кладенец. Това, което е „в сърцето ни“ е най-важното нещо, то ще определи какви ще станем и какво ще стане с нас. Една стара песен казва: „Ти си в ръцете ми, но къде е сърцето ти?“ В крайна сметка истински значимото е това, не само за взаимоотношенията с хората около нас, но и за живота ни като цяло.
 Оскар Уайлд отбелязва на едно място, че към 40-годишна възраст всеки вече има лицето, което заслужава. Това е една много болезнена и тежка истина. Но не говори само за лицето като повърхност на тялото, тя се отнася много точно към онази вътрешна част, изразена от лицето – към сърцето и душата.
 На съзнателната повърхност на „вътрешния свят“ стоят нашите мисли, чувства, намерения и планове. Това са нещата, които ние ясно съзнаваме. Често те са видими за другите и познати за нас самите. Чрез тях ние се движим в нашето обкръжение и вземаме решения за живота си. Тези повърхности са индикатор за съставните части на несъзнателната ни „духовна вътрешна същност“.
 Трябва обаче да помним, че онези мисли, чувства и мечти, които съзнаваме, са само една малка част от това, което лежи дълбоко в същността ни. Често те дори не успяват да покажат видимо какви сме и защо правим нещата, които правим.
 Истинските ни мисли, дълбоките ни чувства и реалните ни действия в предвидени и непредвидени обстоятелства понякога са непознати дори за нас самите, колко по-малко за хората около нас. Ние се разминаваме с близките си – че и със самите себе си – като кораби в нощта.
 Скритите измерения на нашия живот не се виждат отстрани, а ние пък не можем да ги схванем. Обикновено знаем много малко за онова, което се случва в душата ни, за най-дълбокото измерение на живота ни, за стимулите, които му дават сила. Нашият вътрешен свят е изключително сложен и невидим. Той е твърде отдалечен от познанието ни. Можем да кажем, че той живее собствен свят. Единствено Бог познава вътрешната ни същност, кои сме ние и какво бихме могли да направим.
 Затова псалмистът търси Божията помощ, когато се вглежда в самия себе си. „Изследвай ме, Боже, и познай сърцето ми“ (Пс. 139). „Нека размишленията на сърцето ми бъдат угодни пред Теб“ (Пс. 19) „Постоянен дух обновявай в мен“ (Пс. 51). В един момент от растежа ни, нашето „отвъд, което е вътре“ (сърцето ни) вече е формирано и ние оставаме изцяло на неговото благоволение. Само Бог може да ни избави.“

The Story of Luke

През 2012 г. по кината излиза филмът „Историята на Люк“ на режисьора Алонсо Майо. Филмът разказва за един аутист (изключително изигран от Лу Тaйлър Пучи), изоставен от майка си като малко дете и отгледан от своите баба и дядо. Вече пораснал, Люк все още не знае нищо за света, за себе си и за онези неща, които движат човешкото съществувание. Той е пазен от околните и пази себе си от всичко, разминава се със същността си, бягайки от всички възможни истини.

След поредица от събития обаче той е принуден да излезе в света и да открие, че има смисъл да търси себе си и трябва да се посвети на нова мисия.

„Историята на Люк“ е комедия. Както казва анонсът, „комедия за един млад човек с аутизъм, който има мисия да намери работа и приятелка“. В търсенето обаче той намира много повече – намира приятелство, намира себе си и намира начините, в които да пребивава в този свят. Защото дълбоко вътре в себе си Люк е изграден от онези фактори, които могат да дадат на добрия човек смисъл в живота. Необходимо му е много време и различни подбуди, за да може да открие какво представлява самият той и как да се справи с живота, но когато успява, той е един прероден човек и красотата в него става явна за всички. Не само това, той успява да обнови и хората около себе си, да използва онези свои скрити качества, за да превърне едно полуразрушено семейство в жива клетка, един дисфункционален индивид в посветен приятел, една вечно сърдита шефка в приятен събеседник. Без сам да съзнава, той е изграден и възпитан като характер, който може да докосва и обновява. А това са най-безценните хора, които можем да срещнем. И никаква различност или недъг не може да ги направи по-малко красиви. Единствените две жени във филма, които не успяват да видят това, остават с усещането, че са пропуснали нещо много важно. И винаги ще се чудят какво е то.

Люк е идеалният пример, че животът не е само това, което виждаме отвън. Той също е чудесният пример, че ние самите не познаваме себе си, докато нямаме някакъв стимул или събитие, което да осветли изведнъж тъмната нощ и да видим смисъла и посоката на живота си и защо той е определен да бъде по този начин. Състоянието на Люк в случая не го отличава, а тъкмо напротив – превръща го в един от нас. Защото крайностите винаги могат да ни кажат повече с по-малко думи. Понякога и без думи.

„Историята на Люк“ по нещо и по много не прилича на два други филма. До голяма степен историята напомня на тази в "Ларс и истинското момиче" - друга продукция за маргиналите и техния вътрешен живот, която силно препоръчвам. Филмът е сравняван и с едно друго, вече станало класическо произведение на филмовото изкуство. Но колкото и да са приликите, "Историята на Люк" не е „Рейнман“. Нито по качество, нито като постройка на филма, нито по мащаб. Да, това са филми за аутисти, които изявяват много от характера на всеки един от нас. Да, това са филми, които показват как мечтите могат да се преследват. Да, това са филми, които демонстрират, че различните около нас могат да се окажат много по-специални, отколкото еднаквите сред нас. „Рейнман“ обаче има много по-съдържателен и дълбок подход, докато „Историята на Люк“ се концентрира в един малък пространствен отрязък, построен повече като инди филм, като телевизионен театър, за да те увлече в собствената си история и да те накара да повярваш, че търсенето на смисъл при Люк е всъщност търсенето на твоя собствен смисъл. И в намирането му ще се промени целият свят – не само ти самият, но и непосредственият кръг приятели около теб, обществото, страната. И светът. Да, това казвам – само по този начин имаме шанс да донесем промяната днес, в това време на ужасяваща и отчайваща повсеместна психологическа, духовна и социална криза.

Играта на Лу Тaйлър Пучи не оставя и за миг зрителя да се чуди как точно се случва пробуждането на вътрешния свят на героя. Неговото лице в нито един момент няма проста повърхностна епидермална функция. То е израз на всичко в него, на целия му стремеж да намери себе си, да намери работа, да намери момиче, „да бъде мъж“. В нашия ход на живота ние често не изразяваме себе си така експресивно и оставаме „невидими“ за другите, а и за себе си. И аз си задавам въпроса какво ни трябва да преживеем, кого трябва да срещнем, с какво трябва да се сблъскаме, за да можем да стигнем до онова, което е толкова дълбоко скрито вътре в нас! Стигнем ли го, Господ знае какво да прави с него.

Защото в сърцето са изворите на живота.

 Официалният трейлър на филма

Stand Up Guys

“Двама застаряващи измамници се опитват да съберат отново старите си приятели за още един последен удар преди пенсионирането. Междувременно, те се отдават на “вечерни забавления”, включващи кражби на коли, посещения в публични домове и бягство от полицията. Но ситуацията се променя коренно, когато става ясно, че лидера на групата планира да убие своя дългогодишен приятел веднага след заедно извършат измамата.”

Това е сюжетът на филма “Мъже за пример”, описан в сайта Cinefish. Не знам дали кинокритиците в този сайт въобще са гледали филма, дали са преписали отнякъде, дали са превели нескопосано текста и въобще на какво се дължи горния им коментар, но той няма нищо общо с филма, който аз гледах. И ако бях прочел този анонс, нямаше и да си направя труда да го гледам. Жалко за кинокритиката, която иначе има толкова добри образци у нас.

“Stand Up Guys” е от жанра, който би следвало да определим като криминална полукомедийна драма. Филмът е от 2012-та година, с режисьор Фишър Стивънс и прекрасната игра на ветераните в жанра Ал Пачино, Кристофър Уокън и Алън Аркин. За тази игра ще говорим предимно тук.

Не ми стиска да преведа заглавието на филма на български, защото то има многопластово значение. “Stand Up Guys” може да означава наистина “мъже за пример”, истинските мъже, от онези, които вече не се раждат сякаш. Такива, които дефинират понятията за приятелство, мъжество и достойнство. Имаме ги в цялото изкуство на тримата главни актьори във филма, оставили са тази следа като личности. Може да означава също и изтъкнати, видни, паметни майстори на изкуството. У нас навремето ги наричахме “заслужил народен артист”. Всеки един от тримата големи на екрана е такъв. А този филм е за тях. И не на последно място, може да обозначава и онзи специфичен жанр, в който ние едва прохождаме напоследък - стендъп комедията - най-минималистичният и личен жанр сред изкуствата. Правостоящият комик разполага само с микрофон и с чувството си за хумор, с които създава незабравими преживявания за публиката. Когато всичко друго се премахне, в крайна сметка важен е самият човек и неговият досег със зрителите. И тримата го постигат по великолепен начин.

Филмът е за събирането на един екип от стари герои, които са готови на всичко, за да изживеят живота в пълнота. След излизането на Вал, героя на Ал Пачино, от затвора, той е посрещнат от единствения си приятел - партньора от старите години Док (в ролята Кристофър Уокън). Двамата започват да наваксват пропуснатото през годините, докато скоро не се разбира, че между тях виси една тайна, която ще преобърне последващата нощ и ще ги накара да се хвърлят в безумни приключения, заедно с третия авер от бандата, с ясното съзнание, че това ще им струва всичко, което имат. Защото, както бе казал Куай-Гон Джин в Междузвездни войни, човек трябва понякога да се прибере и да преосмисля живота си. Дали в затвора, дали в малката разхвърляна стаичка, дали на болничното легло. И да излезе с решение.

Повече от това не е нужно. Защото сюжетът в този филм е най-маловажното нещо на света. На екрана пред нас се развива майсторски клас по актьорско изкуство и с оголения декор и липса на история всичко остава в ръцете на тримата. Само те и ти, в нещо като задъхан дуел на забавен каданс. Не, не е парадокс. Движението във филма често почти е спряло, но оставя зрителя без дъх по един особен начин. Да наблюдаваш Кристофър Уокън, Ал Пачино и Алън Аркин как седят в закусвалня и си припомнят добрите стари дни носи едно вълнуващо усещане, което идва от десетилетията, в които те творят своите митове на големия екран. От друга страна да видим големи актьори като Алън Аркин от "Сърцето е самотен ловец", "Мис Слънчице" и "Арго" безпомощен и почти парализиран в болница на системи; като Кристофър Уокън от "Ловецът на елени", "Криминале" и "Слийпи Холоу" сега объркан лузър, който незнае какво да прави с живота си или като Ал Пачино от "Кръстникът", "Жега" и "Усещане за жена" сега неудачник с единствена цел да намери виагра, за да прекара смислено последните си часове - всичко това ни оставя някак объркани и леко тъжни. Практически, както казва един зрител, "как ще възприемете “Stand Up Guys” зависи единствено от това, колко много отчаяние сте готови да понесете, за да стигнете до най-важната и най-смислената част - тази, в която неопитните автори на филма просто се отдръпват и оставят ветераните актьори да се надиграват."

Филмът не държи да доизкаже всичко, което не е нужно. Вал и Док очевидно имат история, която се простира далеч отвъд бездната на тези пропилени 28 години. Вижда се в лицата им. Чува се в изказаното и премълчаното. Така и не разбираме какво се е случило, което да ги доведе до сегашното състояние, но знаем, че имаме срок и след края на този срок нищо повече няма да е същото. И така часовникът започва да тиктака в най-бавния филм, който напоследък е излизал на екран. За да има публиката отправна точка, а режисьорът - своя сюжет, в който да позволи на героите да се развихрят. 

Съвсем удобно съвпаденията следват едно след друго и Док и Вал се събират с третия си авер от старите дни - Хърш (блестящ Алън Аркин). Начинът, по който става това, може да предизвика насмешка, че дори и гняв. На места филмът престава да бъде логичен наратив, просто защото има нуждата да се придвижи от точка А до точка Б и да остави героите сами на себе си. Затова се появяват подсюжетните линии, отново разпокъсани и несвързани помежду си. Събралите се класици между времето в болницата и поставения краен срок се прехвърлят от една сцена на друга… просто за да взаимодействат. Пачино с дрезгавия си настойчив глас, Уокън с тихия и примирен тон и Аркин, който посредничи в играта със съдбата.

Официалният трейлър на Stand Up Guys

“Stand Up Guys” не е лесен филм за говорене. Защото той самият е говорене. Мнозина подхождат към него като обикновена крими комедия и са разочаровани, защото в него няма особено много смях. Други очакват събраните величия да направят филм от категорията на “Бандата на Оушън”, но отново остават разочаровани. Трети пък гордо заявяват как са предвидили края и са разгадали сюжета на филма. Е, краят и въобще предвидимостта нямат никакво значение. Дали такива звезди заслужават по-добър сценарий? Не знам, това въобще не е въпросът тук. Режисьорът Фишър Стивънс не пести усилия да хвърля едно след друго клишета, които на теория по никакъв начин не биха могли да съставят един добър филм. Имаме филм за излизащ от затвора след 28 години престъпник, имаме филм за събирането на трима стари гангстери, имаме филм за принудителното насилие над приятел, имаме филм, в който лошият изнудва добрия, но бива изненадан, имаме филм, в който стари герои дават последното си представление. Освен това, “Stand Up Guys” стои извън времето и пространството - действието се развива в някакъв град някъде си, където хора почти няма, движение няма, не е ясно кога е замръзнал животът там. Дори публичният дом е безжизнен. Клише до клише, сякаш извадени от учебник по кино от седемдесетте. И все пак, над всичко това, “Stand Up Guys” е различен. Той поема клишетата, поглъща ги и предлага нещо, което е различно от днешното кино. Връща го към изконното - онова, което винаги е стояло зад тези клишета, преди те да се превърнат в такива. Истината, че бавното придвижване в един тъжен и отчаян свят не е красива картинка, но тя се осмисля от хората около нас и историите, които можем да им дадем.

ВСИЧКО ТОВА до голяма степен ми напомня и на днешната ни действителност. Имаме чернилка до шия. Имаме правителство, което не обръща внимание на хората, имаме хора, които не обръщат внимание на живота си, днешният българин е без хоризонт, беден, неграмотен, немислещ, дезинтегриран, затънал в сива икономика, корупция, лошо здравеопазване, контролирани медии, липса на иновации, демографски срив, скапана инфраструктура, лошо правоохраняване и правораздаване и т.н. Разпарчетосани небивалици на едно привидно безмислено съществувание. Но имаме и ученици, които дават парите си от бала за каузата на Пеперудените деца, имаме деца и таксиметрови шофьори, които връщат намерени пари, имаме старци, които отделят от хляба си за социума, имаме малки общества, които протягат ръце към нуждаещите се, имаме групи, в които споделяме болките и радостите си, имаме зараждаща се църква с искрени вярващи, които наистина могат да дадат духовния смисъл на търсещите, имаме хора, които са загрижени за промяната на тази страна, имаме едно цяло огромно множество, което се събуди миналата година и се надяваме вече да не заспи. И всъщност имаме нужда да изтърпим едното за сметка на другото. Защото истината е, че качествената, смислената, неподправената част, онази, която заслужено получава прозвището “класика”, е частта, в която всичко друго е премахнато, завесата е свалена, декорите са оголени и изчистени, блясъкът на прожекторите е загасен, гримът е изтрит, величието и залезът са само понятия и тогава човек общува с човек.

Песента към филма в изпълнение на Бон Джоуви 

'Not Running Anymore', 

номинирана за Оскар за най-добра 

оригинална филмова песен на наградите през 2013 г. 

Gravity

Гравитация

Алфонсо Куарон

Куарон ни повежда на пътуване, в което на карта се поставя собственото ни оцеляване и възможностите и ограниченията на собствените ни умове.

"Филмът, който чаках да видя от страшно много време."

Джеймс Камерън

"Алфонсо ни показа как се прави красиво и елегантно кино - 
на повърхността опростено, 
но същевременно с една всеобхватност, 
която предизвиква всеки, 
без това да е видно на пръв поглед."

Дейвид Хейман, продуцент на филма

Ще запомня киното през 2013-та година предимно със спиращото дъха преживяване, което ми даде „Гравитация“ на Алфонсо Куарон.

За пореден път получавам доказателство, че добрата постановка и добрият режисьор са способни да направят истински класически филм от всяко едно начинание. И дори и начинанието да е за това, как човек оцелява в Космоса, без изключителния труд на Куарон нямаше да има реално преживяване, за което да има смисъл да си говорим тук.

"Гравитация" е космическа драма, която трябва да гледате на 3D. Режисьор, съ-сценарист, съ-продуцент и съ-редактор на филма е Алфонсо Куарон, което само по себе си трябва да предизвика интерес у всеки любител на киното, а Академията от своя страна го направи най-номинираната личност на тазгодишните награди. Автор на силно разнообразни продукции като "Големите надежди", "И твойта майка също", една от сериите на Хари Потър, "Децата на хората" и новата телевизионна поредица "Вярвай", той винаги подхваща истории, с които може да се вгледа в човека, в неговите мотиви, стремежите и страховете му. Куарон е толкова вглъбен в ролята си на психологически посланик и обсебен от своите идеи и начини на действие, че държи да изпълнява мултифункционална роля в повечето от филмите си – да бъде едновременно режисьор, сценарист, продуцент, редактор... Той иска да бръкне под повърхността и да определи какво ни движи, какво определя решенията ни, как изживяваме живота си и най-вече защо. И в този набор от метафизични въпроси, да достигне всеки зрител и да поднови желанието му да търси сам своите отговори.

Сюжетът на филма е много семпъл – Сандра Бълок и Джордж Клуни са двама космонавти, които се озовават сами в космоса, след внезапното унижощение на космическата им станция и опитват да намерят безопасност и да се върнат на Земята. С цялата тази опростеност обаче започва едно приключение, което оставя зрителя без дъх и дълго след края на прожекцията той осмисля преживяното и своя емоционален отклик на него.

Неслучайно филмът не си прави труда да ни вкарва в дълбоко психологическо представяне на образите. Ние едва успяваме да разберем няколко основни елемента за героите на Бълок и Клуни и те вече са се озовали във водовъртежа на събитията, който не ни напуска до края. От една страна това може да се приеме за недостатък, тъй като не успяваме да станем напълно съпричастни с образите и кастът на филма сякаш разчита на харизмата на самите актьори за тази цел. От друга страна обаче зрителите са хвърлени в отрязък от време на една мисия, в хода на която ще разберат повече както за героинята на Бълок д-р Райън Стоун, чиято лична драма е предизвикала много от решенията в живота й, така и за перфектно изиграния от Джордж Клуни ветеран Мат Ковалски, който излиза на своята последна мисия. Съпричастността във филма е постигната чрез опита за лично навлизане в историята на всеки зрител, изживяващ самотата на необятния Космос, където шансовете за оцеляване граничат с нулата, но човек трябва да намери в себе си волята, силата и целеустремеността да направи това, което е необходимо. Каквото и да му коства.

"Гравитация" получава първите си ентусиазирани отзиви от публиката на фестивала във Венеция през месец август 2013 г. Критици и публика му дават изключителни оценки, които продължават след всяка следваща премиера. Всички популярни интернет сайтове за кинокритика като Rotten Tomatoes, Metacritic и CinemaScore поставят продукцията сред най-добрите в жанра. Филмът е професионално издържан, като космонавти и специалисти споделят колко достоверно е преживяването в космоса, спрямо предаденото на екрана. Разбира се, има и елементи, които не отразяват правдиво реалноста, но и самият Куарон нееднократно заявява, че филмът е първо и преди всичко фикция, която цели да предаде някои основни идеи, като в нито един момент не е замислян като документален филм за трудностите в космоса.

До голяма степен „Гравитация“ успява и да повдигне завесата към това, което киното може да направи в бъдеще. Сцените в безтегловност са заснети трудно и бавно, но с огромно внимание към детайла. И успяват да развълнуват, не защото не сме виждали филми и сцени от космоса, а защото са едно лично пътешествие на всеки зрител в един свят, който е над нашия собствен. Куарон успява умело да се заиграва с гледната точка, така че да даде пълен образ – в един момент ние се намираме в шлема на космонавта и преживяваме клаустрофобията на затвореното спасително пространство в рамките на космоса, а в следващия гледаме фигурите им отдалеч и стискаме облегалките на седалката си в напрежение дали ще стигнат до поредния спасителен пояс. В един момент тишината е оглушителна и нищо не изпълва пространството, освен собственото учестено дишане, а в следващия космосът е огласен от музика, която реално звучи в шлемовете на космонавтите, за да усещат своята връзка с реалността.

Въздействието на сцените е подчертано също и от рязката смяна на обективна и субективна перспектива, на топлотата на Земята и студенината на космоса, на хаоса и същевременно предвидимостта на движението на блуждаещите частици, на тишината на вакуума и красотата на музиката.

Един от многото трейлъри на филма, 

които в продължение на година 

успешно подклаждаха напрежението 

в очакване на премиерата. 

Филмът получава десет номинации за Оскар през 2014 г. и печели седем от тях – за най-добър режисьор, най-добра кинематография, визуални ефекти, монтаж, оригинална музика, монтаж на звукови ефекти и най-добър звук. Звучи парадоксално, че филм за космоса, където никакъв шум не се разпространява поради отсъствието на атмосфера, получава две награди от Академията точно за звук. И в този парадокс също е геният на употребата на звука, който е поставян в точния момент и на точното място и отнеман, когато това е нужно. Първият трейлър на филма всъщност залага изключително много на звука в експлозиите и другите сблъсъци в космоса, но в самия филм тези сцени са облени в тишина. Куарон казва: „В трейлъра сложиха експлозии. Но ние всички знаем, че в космоса няма звук . Затова ги махнахме във филма.“ По подобен начин е изпипван и всеки друг детайл, за да ни представи едни 90 минути, които според някои критици са пренаписали правилата на космическото кино.

"Гравитация" не претендира да бъде филм на идеите, подобно на „2001: Звездна одисея“ на Кубрик или „Соларис“ на Тарковски. Той предлага изцяло физически ориентирано преживяване, което предизвиква всички сетива и възприятия. И в същото време обаче не е и подобен на „Аполо 13“. Във всичко този филм прилича и не прилича на много свои предшественици. Защото той успява, сякаш в паузите за дишане между стаяващите дъха сцени, да докосне редица духовни теми, с което се превръща в много повече от едно документално преживяване. Алфонсо Куарон не би се поддал на изкушението да зависи изцяло от визуалните ефекти. Мнозина тръгнаха по този път и постигнаха мимолетен успех. Продуцентът на филма Дейвид Хейман сам заявява: 

"В нито един момент технологиите не бяха мотивацията ни да направим този филм. Искахме да разкажем една важна история, а развитието на технологиите беше единственият начин да направим това." 

За технологичното изпълнение на филма. 

Куарон ни повежда на едно пътуване, в което на карта се поставя собственото ни оцеляване и възможностите и ограниченията на собствените ни умове. За да излезем накрая с нов и свеж поглед към живота и неговото многообразие.  

Самият Джеймс Камерън, режисьор на "Титаник", заявява: 

„Според мен това е най-добрата звездна фотография, правена някога, най-добрият космически филм в историята и е филмът, който чаках да видя от страшно много време.“ 

Куентин Тарантино също подрежда филмът сред най-доброто, излязло през 2013 г. 

И все пак защо? Въпреки всичко, това в крайна сметка е филм, който повече наподобява телевизионен театър. Какво има в него, което да кара зрителят да помни? Какво толкова необичайно има в космоса, който сме гледали вече в хиляди филми още от „Седморката на Блейк“ насам и не очакваме да го видим в някаква коренно различна светлина? Защо една продукция, която дори не губи време да ни представи героите си, успява да впечатли и най-големите имена в киното?

Алтернативно мнение за филма (извинявам се, че няма превод).

"Гравитация" има един особен ефект, който сякаш изплува в мислите дълго, след като филмът е завършил. Най-модерните съвременни технологии в киното са използвани, за да изразят най-напредничавите достижения на човешката наука – пребиваването на човек в Космоса и покоряването на пространства, които хилядолетия са изглеждали непостижими за хората. Сякаш звездите стават все по-близки и все по-достъпни и можем само да си представим къде ще ни доведат идните десетилетия. Но в радостта и екзалтацията от тези нови възможности идва и осъзнаването, че човек е сам, чуплив и далеч не е неуязвим, каквито и хоризонти да е покорил. Идват мигове, когато той трябва отново да погледне към звездите и да признае, че не е господар на вселената. Има едно цяло измерение на реалността, което не може да бъде овладяно от каквато и да е технология. Това е Божието дело в нас и около нас.

И затова финалът, който няма да издам, е толкова силен. Защото човек може да се научи да ходи и да лети, само когато съзнателно и метафизично е потърсил и намерил смисъла на живота си. Тогава може да се научи и да умре. В няколко кратки мига последните кадри на Гравитация ни показват, че човешката еволюция не е просто несъзнателен процес на лишени от мисъл същества. 

Аз я виждам като път на разумни творения към своя Създател.