“Двама застаряващи измамници се опитват да съберат отново старите си приятели за още един последен удар преди пенсионирането. Междувременно, те се отдават на “вечерни забавления”, включващи кражби на коли, посещения в публични домове и бягство от полицията. Но ситуацията се променя коренно, когато става ясно, че лидера на групата планира да убие своя дългогодишен приятел веднага след заедно извършат измамата.”
Това е сюжетът на филма “Мъже за пример”, описан в сайта Cinefish. Не знам дали кинокритиците в този сайт въобще са гледали филма, дали са преписали отнякъде, дали са превели нескопосано текста и въобще на какво се дължи горния им коментар, но той няма нищо общо с филма, който аз гледах. И ако бях прочел този анонс, нямаше и да си направя труда да го гледам. Жалко за кинокритиката, която иначе има толкова добри образци у нас.
“Stand Up Guys” е от жанра, който би следвало да определим като криминална полукомедийна драма. Филмът е от 2012-та година, с режисьор Фишър Стивънс и прекрасната игра на ветераните в жанра Ал Пачино, Кристофър Уокън и Алън Аркин. За тази игра ще говорим предимно тук.
Не ми стиска да преведа заглавието на филма на български, защото то има многопластово значение. “Stand Up Guys” може да означава наистина “мъже за пример”, истинските мъже, от онези, които вече не се раждат сякаш. Такива, които дефинират понятията за приятелство, мъжество и достойнство. Имаме ги в цялото изкуство на тримата главни актьори във филма, оставили са тази следа като личности. Може да означава също и изтъкнати, видни, паметни майстори на изкуството. У нас навремето ги наричахме “заслужил народен артист”. Всеки един от тримата големи на екрана е такъв. А този филм е за тях. И не на последно място, може да обозначава и онзи специфичен жанр, в който ние едва прохождаме напоследък - стендъп комедията - най-минималистичният и личен жанр сред изкуствата. Правостоящият комик разполага само с микрофон и с чувството си за хумор, с които създава незабравими преживявания за публиката. Когато всичко друго се премахне, в крайна сметка важен е самият човек и неговият досег със зрителите. И тримата го постигат по великолепен начин.
“Stand Up Guys” е от жанра, който би следвало да определим като криминална полукомедийна драма. Филмът е от 2012-та година, с режисьор Фишър Стивънс и прекрасната игра на ветераните в жанра Ал Пачино, Кристофър Уокън и Алън Аркин. За тази игра ще говорим предимно тук.
Не ми стиска да преведа заглавието на филма на български, защото то има многопластово значение. “Stand Up Guys” може да означава наистина “мъже за пример”, истинските мъже, от онези, които вече не се раждат сякаш. Такива, които дефинират понятията за приятелство, мъжество и достойнство. Имаме ги в цялото изкуство на тримата главни актьори във филма, оставили са тази следа като личности. Може да означава също и изтъкнати, видни, паметни майстори на изкуството. У нас навремето ги наричахме “заслужил народен артист”. Всеки един от тримата големи на екрана е такъв. А този филм е за тях. И не на последно място, може да обозначава и онзи специфичен жанр, в който ние едва прохождаме напоследък - стендъп комедията - най-минималистичният и личен жанр сред изкуствата. Правостоящият комик разполага само с микрофон и с чувството си за хумор, с които създава незабравими преживявания за публиката. Когато всичко друго се премахне, в крайна сметка важен е самият човек и неговият досег със зрителите. И тримата го постигат по великолепен начин.
Филмът е за събирането на един екип от стари герои, които са готови на всичко, за да изживеят живота в пълнота. След излизането на Вал, героя на Ал Пачино, от затвора, той е посрещнат от единствения си приятел - партньора от старите години Док (в ролята Кристофър Уокън). Двамата започват да наваксват пропуснатото през годините, докато скоро не се разбира, че между тях виси една тайна, която ще преобърне последващата нощ и ще ги накара да се хвърлят в безумни приключения, заедно с третия авер от бандата, с ясното съзнание, че това ще им струва всичко, което имат. Защото, както бе казал Куай-Гон Джин в Междузвездни войни, човек трябва понякога да се прибере и да преосмисля живота си. Дали в затвора, дали в малката разхвърляна стаичка, дали на болничното легло. И да излезе с решение.
Повече от това не е нужно. Защото сюжетът в този филм е най-маловажното нещо на света. На екрана пред нас се развива майсторски клас по актьорско изкуство и с оголения декор и липса на история всичко остава в ръцете на тримата. Само те и ти, в нещо като задъхан дуел на забавен каданс. Не, не е парадокс. Движението във филма често почти е спряло, но оставя зрителя без дъх по един особен начин. Да наблюдаваш Кристофър Уокън, Ал Пачино и Алън Аркин как седят в закусвалня и си припомнят добрите стари дни носи едно вълнуващо усещане, което идва от десетилетията, в които те творят своите митове на големия екран. От друга страна да видим големи актьори като Алън Аркин от "Сърцето е самотен ловец", "Мис Слънчице" и "Арго" безпомощен и почти парализиран в болница на системи; като Кристофър Уокън от "Ловецът на елени", "Криминале" и "Слийпи Холоу" сега объркан лузър, който незнае какво да прави с живота си или като Ал Пачино от "Кръстникът", "Жега" и "Усещане за жена" сега неудачник с единствена цел да намери виагра, за да прекара смислено последните си часове - всичко това ни оставя някак объркани и леко тъжни. Практически, както казва един зрител, "как ще възприемете “Stand Up Guys” зависи единствено от това, колко много отчаяние сте готови да понесете, за да стигнете до най-важната и най-смислената част - тази, в която неопитните автори на филма просто се отдръпват и оставят ветераните актьори да се надиграват." 
Филмът не държи да доизкаже всичко, което не е нужно. Вал и Док очевидно имат история, която се простира далеч отвъд бездната на тези пропилени 28 години. Вижда се в лицата им. Чува се в изказаното и премълчаното. Така и не разбираме какво се е случило, което да ги доведе до сегашното състояние, но знаем, че имаме срок и след края на този срок нищо повече няма да е същото. И така часовникът започва да тиктака в най-бавния филм, който напоследък е излизал на екран. За да има публиката отправна точка, а режисьорът - своя сюжет, в който да позволи на героите да се развихрят.
Съвсем удобно съвпаденията следват едно след друго и Док и Вал се събират с третия си авер от старите дни - Хърш (блестящ Алън Аркин). Начинът, по който става това, може да предизвика насмешка, че дори и гняв. На места филмът престава да бъде логичен наратив, просто защото има нуждата да се придвижи от точка А до точка Б и да остави героите сами на себе си. Затова се появяват подсюжетните линии, отново разпокъсани и несвързани помежду си. Събралите се класици между времето в болницата и поставения краен срок се прехвърлят от една сцена на друга… просто за да взаимодействат. Пачино с дрезгавия си настойчив глас, Уокън с тихия и примирен тон и Аркин, който посредничи в играта със съдбата.
“Stand Up Guys” не е лесен филм за говорене. Защото той самият е говорене. Мнозина подхождат към него като обикновена крими комедия и са разочаровани, защото в него няма особено много смях. Други очакват събраните величия да направят филм от категорията на “Бандата на Оушън”, но отново остават разочаровани. Трети пък гордо заявяват как са предвидили края и са разгадали сюжета на филма. Е, краят и въобще предвидимостта нямат никакво значение. Дали такива звезди заслужават по-добър сценарий? Не знам, това въобще не е въпросът тук. Режисьорът Фишър Стивънс не пести усилия да хвърля едно след друго клишета, които на теория по никакъв начин не биха могли да съставят един добър филм. Имаме филм за излизащ от затвора след 28 години престъпник, имаме филм за събирането на трима стари гангстери, имаме филм за принудителното насилие над приятел, имаме филм, в който лошият изнудва добрия, но бива изненадан, имаме филм, в който стари герои дават последното си представление. Освен това, “Stand Up Guys” стои извън времето и пространството - действието се развива в някакъв град някъде си, където хора почти няма, движение няма, не е ясно кога е замръзнал животът там. Дори публичният дом е безжизнен. Клише до клише, сякаш извадени от учебник по кино от седемдесетте. И все пак, над всичко това, “Stand Up Guys” е различен. Той поема клишетата, поглъща ги и предлага нещо, което е различно от днешното кино. Връща го към изконното - онова, което винаги е стояло зад тези клишета, преди те да се превърнат в такива. Истината, че бавното придвижване в един тъжен и отчаян свят не е красива картинка, но тя се осмисля от хората около нас и историите, които можем да им дадем. 
ВСИЧКО ТОВА до голяма степен ми напомня и на днешната ни действителност. Имаме чернилка до шия. Имаме правителство, което не обръща внимание на хората, имаме хора, които не обръщат внимание на живота си, днешният българин е без хоризонт, беден, неграмотен, немислещ, дезинтегриран, затънал в сива икономика, корупция, лошо здравеопазване, контролирани медии, липса на иновации, демографски срив, скапана инфраструктура, лошо правоохраняване и правораздаване и т.н. Разпарчетосани небивалици на едно привидно безмислено съществувание. Но имаме и ученици, които дават парите си от бала за каузата на Пеперудените деца, имаме деца и таксиметрови шофьори, които връщат намерени пари, имаме старци, които отделят от хляба си за социума, имаме малки общества, които протягат ръце към нуждаещите се, имаме групи, в които споделяме болките и радостите си, имаме зараждаща се църква с искрени вярващи, които наистина могат да дадат духовния смисъл на търсещите, имаме хора, които са загрижени за промяната на тази страна, имаме едно цяло огромно множество, което се събуди миналата година и се надяваме вече да не заспи. И всъщност имаме нужда да изтърпим едното за сметка на другото. Защото истината е, че качествената, смислената, неподправената част, онази, която заслужено получава прозвището “класика”, е частта, в която всичко друго е премахнато, завесата е свалена, декорите са оголени и изчистени, блясъкът на прожекторите е загасен, гримът е изтрит, величието и залезът са само понятия и тогава човек общува с човек.
